Отново се обажда „чикагският“ глас:
— Чакай малко, нали ти сам го нарече „неждаздниг“. Той ме рани и аз страдам!
— Лизидзи в дъмниде бърлоги, охо, и блъхове в дълбогиде зи дубги, и де здрадад. Гледиде залудани деджидза, и де здра-дад, аха, много бо-зилно бо-зилно бо-зилно од деб.
— Ами той?
— Жде му издедже гръвда, издедже гръвта, аха. Оздави го да умре.
В мрака едва различаваме какво става. Чарлс Бърнсайд се държи досущ като двуглавия папагал на Паркъс. Като говори със собствения си глас, извръща глава наляво, като говори с извънземния акцент, се обръща в противоположната посока. Като го гледаме как мята глава насам-натам, все едно наблюдаваме някой комик — примерно Джим Кери или Стив Мартин — пресъздаващ едновременно двете „аз“ на шизофреник… с тази разлика, че той изобщо не е смешен. И двете му превъплъщения са отвратителни и ни заболяват ушите, като го слушаме. Основната им разлика се състои в това, че лявата половина — с гърления извънземен акцент — е тази, която дърпа конците и върти волана, сякаш другият е превозно средство; дясната половина — нашият Бърни — е само един роб. Предвид тази така ясно очертана разлика у нас започва да се оформя впечатлението, че не след дълго Муншун ще се отърве от Чарлс Бърнсайд, ще го захвърли като мърсен чорап.
— Ама аз ИСКАМ да го убия! — изкрещява Бърни.
— Дой е ведже мъррдъв, мъррдъв, мъррдъв. Зърдзето на Жак Зойъ жде зе бръзне од мъга. Жак Зойъ набраво жде зи загуби раззъдъга. Одиваме ли в Магздънз да убием Везеляга? Ди изг-гаж да убиеж Везеляга, дда?
Бърни се киска:
— Аха! Изггам да го убия тоя Веселяк. Искам да го накълцам на парченца и да му схрускам костите. Тъкмо ако оная неговата надута гъска е там, ще й откъсна главата и ще й изпапкам острото езиче.
Докато слуша този „разговор“, Хенри Лейдън си казва, че старецът е слабоумен, обладан от духове или и двете. От гърба и обезобразената му длан продължава да се лее кръв, но той е безсилен да я спре. Повдига му се от миризмата й, но гаденето е най-малкият проблем. Чувства се олекнал като балон, съзнанието му се рее и е приятно притъпено — именно това е сериозният проблем — а най-силното му оръжие срещу него е болката. Не бива да губи съзнание! Трябва да остави съобщение за Джак.
— Знаджи ведже зи дръгваме, Бърн-Бърн, и одиваме да зе позабавляваме с Везеляга, дда? И бозле… охо бозле, бозле бозле одиваме в нажда брегразна брегразна Благ Хуз, мили ми Бърн-Бърн, и в Благ Хуз се здягаме за Бурбурния Грал!
— Как искам да се запозная с Пурпурния крал — казва Бърни. От устата му е провиснала лига, очите му просветват в мрака. — Ще дам на Пурпурния крал копелето на Маршал и той ще ме обикне, защото ще си хапна само мъничко от дупенцето и от ръчичката.
— Дой жде де обиггне заради менн, Бърн-Бърн, заждодо граляд обиджа най-много менн менн менн менн гозбодин Мунн-шунн! И гогадо Гралят влаздва над всиджго, над вси-джго, лизидзите в лизиджите зи бърлоги жде бладжат, жде бладжат, жде зи избладжат оджиде од мъга, заждодо ди и аз, аз, аз, ние с деб жде ядем, жде ядем, жде ядем ядем ядем, догадо взиджги зведове във взиджги бозоги озданат бразни гадо бразни грагхови жужулги!
— Празни грахови шушулки — кикоти се Бърни и шумно преглътва поредната провиснала лига. — Голямо плюскане ще падне.
— Дръгвай.
— Ей-сега. Само да оставя съобщение. Настъпва мълчание.
След това се чува необикновено свистене, придружено от изшляпването на пантофи, подгизнали от кръв, които се отделят от лепкавия под. Вратата на дрешника под стълбището с трясък се отваря, вратата на студиото се затръшва. За миг се усеща миризмата на озон. Рибаря, в който са се вселили двама души, е изчезнал. Хенри не знае как е станало, но е сигурен, че е сам. Кого го е грижа как се е случило? Сега той има по-важна работа.
— Бо-важна рабуда — казва на глас. — Този е германец колкото аз съм кокошка.
Изпълзява изпод масата и се подпира на плота, за да стъпи на крака. Като се изправя, пред очите му причернява, той машинално се вкопчва в поставката на лампата, за да не се строполи на пода.
— Не припадай. Тия с припадането да ги нямаме, в никакъв случай!
Може да ходи, сигурен е. Нали цял живот все е ходил. Като стана дума, и да шофира може — това е по-лесно и от ходенето, само дето на никого никога не му е стискало да му позволи да демонстрира таланта си зад волана. Ама-ха, щом Рей Чарлс умее да шофира — а той можеше и още може, сигурно тъкмо в този миг прави ляв завой на магистралата — защо пък Хенри Лейдън да не умее? Но тъкмо сега няма на разположение автомобил, та ще се наложи да се поразходи пеш. И без друго разходката ще е много, много кратка.
И накъде се е запътил с тази бодра крачка през локвите от кръв на пода на дневната?