Стържещият като трион глас на Уисконсинския плъх секва сред пристъп на кашлица. Хенри Чаровника, задъхано:
— Нашият приятел Плъха беше отзован внезапно. Боя се, че е склонен към превъзбуда.
Джордж Ратбън:
— Слушай какво, СИНКО, ти да не се опитваш да ми КАЖЕШ, че…
Хенри Чаровника:
— Спокойно, спокойно, има право да се вълнува. Но Джак не иска да му крещим. Джак иска информация.
Джордж Ратбън:
— Ами тогава да побързаме да му я дадем. Хенри Чаровника:
— Ето каква е работата, Джак. Рибаря не е особено умен, същото важи и за неговия… да го наречем „демон“, който се казва примерно Мънчинг. Освен това е невъобразимо суетен.
Хенри Лейдън се отпуска на стола и в продължение на секунда-две се взира в нищото. Тялото му е безчувствено от кръста надолу, а кръвта, която изтича от дясната му ръка, образува локвичка около микрофона. Чуканчетата на отсечените пръсти туптят с равномерен пулс, който постепенно се забавя.
Джордж Ратбън:
— Не сега, Смешко!
Хенри Лейдън (поклаща глава):
— А ти лесно ще се справиш със суетата и глупостта, драги. Налага се да приключвам предаването. Не страдай за мен, Джак. Поживях си дяволски добре, а сега отивам при моята скъпоценна Роуда. — Усмихва се в тъмното, усмивката му се разтяга чак до ушите. — А, Чучулиго, здрасти.
Понякога миризмата на кръв наистина е като смеха.
Какво става там, в края на уличката, наречена „Нейлхаус Роу“? Рояк от едри, жужащи същества кръжат около главата на Джак Сойер и сред падащия мрак греят като сияйните страници на свещен текст. Твърде са малки за колибри, но, пърхайки във въздуха, излъчват собствен, вътрешен блясък. Ако са оси, нашият стар приятел здравата ще загази. Те обаче не жилят — заоблените им телца леко докосват лицето и ръцете му и сляпо се побутват в тялото му като котка, която се отърква в краката на стопанина си, разтушавайки хем него, хем себе си.
За разлика от котката обаче тези създания като че ли само даряват утеха и дори Джак Сойер не може да обясни причината. Те не са нито оси, нито колибри, нито котки, а пчели, медоносни пчели, а при нормални обстоятелства той би се изплашил, ако се озове сред рояк пчели. Особено такива, които явно принадлежат към някакъв особен вид свръхпчели, чиито златни линии са по-златни, а черните им гръбчета — по-искрящо черни. Но Джак не се страхува. Ако имаха намерение да го нападат, досега да са го нажилили. Но той от самото начало си знае, че не му мислят злото. Допирът на мъхестите телца е неизказано нежен, многогласното жужене е тихо и мелодично, благо като протестантски псалм. След първите няколко секунди Джак оставя събитията да следват своя ход.
Пчелите стесняват обръча около него, тихото им жужене пулсира в ушите му. Напомня говор или пеене. За миг вижда само гъстата пелена от пчели, които се стрелкат насам-натам… после изведнъж кацат навсякъде по него с изключение на лицето. Покриват главата му като шлем. Загръщат ръцете, гърдите, гърба, краката му. Така плътно покриват обувките му, че напълно ги скриват. Въпреки огромния си брой са почти безтегловни. Джак има чувството, че откритите части на тялото му — ръцете и врата — са увити в кашмирен шал. Облечен е с лек като перце пчелен костюм в черно и златисто. Вдига ръце, насекомите се вдигат в унисон с движението му.
Виждал е фотографии на пчелари, заобиколени от рояк пчели, но това не е снимка, а той не е пчелар. Удивлението или по-скоро искреното удоволствие от странното преживяване го остава без дъх. Докато се намира в прегръдката на пчелите, забравя за отвратителната, смърт на Мишока и страховитата задача, която му предстои утре. Не забравя обаче Софи — иска му се Клюна и Доктора да излязат да видят какво се случва, но повече от всичко му се иска в този миг да го види Софи. Може би по силата на д’ямба тя дори го вижда. Някой утешава Джак, желае му доброто. Едно любящо, невидимо присъствие му идва на помощ. Тази подкрепа е като Божията благодат. Облечен в своя кадифенозлатен пчелен костюм, Джак чувства, че ако пристъпи към небето, ще полети. Пчелите ще го понесат над долините, над набърчените чела на хълмовете. Като летящите хора в другия свят, с които беше пристигнала Софи — така ще полети и той. Но вместо на две, ще се понесе на две хиляди крила.
Спомня си, че в нашия свят пчелите се прибират в кошера, преди да се мръкне. Тази негова мисъл сякаш напомня на насекомите за обичайния им жизнен ритъм и те се отделят от главата, тялото, ръцете и краката му, но не наведнъж, като жив килим, а една по една, на групички по пет шест; отначало се зарейват безцелно над него, сетне се завъртат, изстрелват се като куршуми на изток и изчезват в една и съща мрачна безкрайност. Джак долавя жуженето им едва когато то заглъхва, след като пчелите вече ги няма.