Скръбта, която е като стоманена гробница на обичта му към Хенри Лейдън, го кара да пристъпи по-навътре в дневната. Той се движи като човек, който подскача от камък на камък, прекосявайки речен бързей. Старае се да избегне кървавите локви, но не винаги успява. Грамадните алени букви на отсрещната стена, от които сякаш още се стичат капки кръв, като че ли му се подиграват.
Здрасти Холивуд
Струва му се, че мигат като неонова реклама.
Здрасти Холивуд ЕЛА МЕ ФАНИИИ
ЕЛА МЕ ФАНИИИ
Иска му се да изругае, ала бремето на скръбта не му позволява да изрече думите, които му се въртят в главата. В края на коридора, водещ към студиото и кухнята, той прескача поредната локва кръв и загърбва дневната с влудяващите „неонови“ надписи. Светлината от дневната прониква само в началото на тъмния проход. Кухнята е потънала в плътен, безформен мрак. Вратата на студиото е открехната, светлината се отразява в стъклото и хвърля меки отблясъци.
Тук целият под е залят с кръв. Джак пристъпва към студиото, приковал поглед в зеещата врата. Хенри Лейдън никога не я оставяше отворена. Някои биха го обвинил в педантизъм, но за незрящ човек като него спазването на строго определени правила бе задължително — ако оставеше тази врата отворена, имаше опасност да се блъсне в нея на път за кухнята.
Хаосът и безредието, които царят след убийството, тревожат Джак много повече, отколкото му се иска да признае, може би дори отколкото съзнава. Хаосът символизира насилие и намеса, които предизвикват негодуванието му.
Стига до вратата и я побутва. Въздухът е наситен с тежката миризма на парфюм и кръв. В студиото е тъмно почти колкото в кухнята, той различава само неясните очертания на пулта и смътните правоъгълни силуети на тонколоните, монтирани на стената. Прозорецът към кухнята сякаш е надвиснал като невидимо черно платно. Без да изпуска дръжката на вратата, Джак прави още една-две крачки и забелязва — или поне така смята — високата облегалка на стол и очертанията на човек, проснат върху писалището пред пулта. Едва тогава чува съскането на магнетофонната лента, която се е пренавила докрай.
— Милибоже! — изрича на един дъх, сякаш не е очаквал от самото начало именно това. С ужасяващо, непоклатимо упорство съскането на лентата недвусмислено обявява, че Хенри е мъртъв. Скръбта удавя малодушния порив на Джак да се втурне навън и да вдигне на крак всички полицейски служители в щата Уисконсин, заставяйки го вместо това да потърси пипнешком ключа за осветлението. Не може да избяга — трябва да види мъртвеца както ние с вас видяхме трупа на Ърма Френо.
Пръстите му пробягват по пластмасовия панел. В гърлото му се надига кисел металически вкус. Натиска ключа и студиото се облива в светлина.
Мъртвецът седи на високия кожен стол, торсът му е облегнат върху писалището, ръцете му са отпуснати от двете страни на безценния микрофон, лицето му лежи на лявата си страна върху плота. Черните очила като по чудо още са на носа му, но тънката метална дръжка е изкривена. В първия момент на Джак му се струва, че всичко е боядисано в червено, защото кръвта, заливаща бюрото, известно време е продължила да капе в скута на мъртвеца; цялото оборудване е изпръскано с алено. Парче от страната на Хенри е отгризано. Два от пръстите на дясната му ръка липсват. Според Джак, който оглежда стаята и безстрастно отбелязва всички подробности, масивният кръвоизлив е предизвикан от рана на гърба, която е скрита под дрехите, подгизнали от кръв; под стола се е образувала огромна локва като онази върху бюрото. Вероятно Рибаря е разрязал вътрешен орган или е прекъснал артерия.
Магнетофонът почти не е пострадал, като се изключи фината пелена от ситни алени пръски, която покрива командните бутони. Джак е забравил как се борави с подобни машини, но достатъчно често е наблюдавал как Хенри сменя ролките, за да се ориентира какво да прави. Изключва магнетофона и подвива края на лентата в празната ролка. Включва го отново и натиска бутона за пренавиване.
— Запис ли си ми оставил, Хенри? Обзалагам се, че си направил именно това. Дано не си издъхнал, казвайки ми истина която вече знам.
Магнетофонът прещраква, лентата престава да се върти. Джак натиска бутона за възпроизвеждане и затаява дъх.
От колоните еква гласът на Джордж Ратбън в цялото му дебеловрато, червендалесто великолепие: „Първа до девета и домакинът вече спринтира към душовете, мой човек. Но играта не СВЪРШВА, докато не ПУКНЕ и последният СЛЕПЕЦ!“
Джак немощно се подпира на стената.
Появява се Хенри Чаровника и му нарежда да се обади в „Макстънс“. Изведнъж се намесва и Уисконсинският плъх, започвайки да крещи за Блак Хаус. Хенри Чаровника и Джордж Ратбън провеждат кратка словесна схватка, която завършва в полза на Чаровника. На Джак вече му идва твърде много — не може да спре сълзите си, не се и опитва. Последното предаване на Хенри го разтърсва до дън душа. Толкова е красиво, толкова е чисто… толкова типично за Хенри Лейдън. Той се е вкопчвал в живота, призовавайки на помощ различните си превъплъщения и те наистина са му помогнали. Джордж, Чаровника и Плъха бяха сплотен екипаж, ала нямаха избор и потънаха заедно с кораба. Най-сетне отново заговаря Хенри Лейдън, чийто глас отслабва с всяка изречена дума, и казва на приятеля си Сойер, че лесно ще се справи със суетата и глупостта. Прощава се с думите, че си е поживял дяволски добре. Накрая гаснещият глас преминава в шепот и изрича три думи, пропити с радостна изненада: „А, Чучулиго, здрасти.“ Джак все едно вижда усмивката му.