Избухва в ридания и олюлявайки се, излиза от студиото. Идва му да се тръшне на някой стол и да плаче, докато сълзите пресъхнат от само себе си, но няма право да предаде нито Хенри, нито себе си. Крачи по коридорчето, бърше сълзите си и чака смразяващата скръб да му помогне да преодолее болката. Тя ще му помогне да се справи и с Черния дом. Не може да избяга или да се скрие от нея — заседнала е в гръбнака му, сякаш е от стомана.
Призракът на Хенри Чаровника му нашепва: „Джак, наясно ли си, че тази скръб никога няма да те напусне?“
„Не бих приел нищо друго.“
„Стига да го знаеш. Където и да идеш, каквото и да правиш. Тя ще те следва зад всеки праг. С всяка жена. Ако имаш деца — с децата. Ще я чуваш в музиката, която слушаш, ще я виждаш във всяка книга, която разгърнеш. Ще бъде част от храната, която поглъщаш. Ще те следва вечно. Във всички светове. В Блак Хаус.“
„Аз съм скръбта, тя също е част от мен.“
Намесва се Джордж Ратбън, който шепне много по-силно от Чаровника: „По дяволите, синко, искам да чуя как казваш Д’ЯМБА!“
„Д’ямба.“
„Сега вече знаеш защо пчелите те прегърнаха. Не трябва ли да позвъниш по телефона?“
Да, трябва. Но не може повече да понася тази удавена в кръв къща — изпитва необходимост да излезе в топлата лятна нощ. Оставя се краката да го водят сами, прекосява окървавената дневна и прекрачва прага. Скръбта го следва неотлъчно, защото той е скръбта и тя е част от него. Над него се е ширнало необятно небе, украсено със звезди. Той изважда от джоба си верния клетъчен телефон.
Познайте кой вдига слушалката в полицейското управление на Френч Ландинг. Арнолд „Фенерчето“ Храбоуски, разбира се — вече има нов прякор и току-що е възстановен на длъжност в органите на реда. Като чува новината, той едва не изпада в истерия. Какво? Майко мила! О, не! Кой би помислил? Стига, бе! Леле, Боже! Йессър! Веднага ще се погрижа, има си хас.
И докато бившият Луд унгарец набира домашния телефон на полицейския началник и предава двете съобщения от Джак, мъчейки се да овладее треперещите си ръце и треперещия си глас, самият Джак се отдалечава от къщата, от алеята и пикапа, от всичко, което му напомня за хората, и нагазва в ливадата сред избуялите жълтозелени треви. Скръбта го води, защото тя знае по-добре какво му е необходимо.
Преди всичко му трябва почивка. И сън, ако въобще успее Да заспи. Трябва му меко, равно местенце сред тревите, далеч от наближаващите коли с червени сигнални лампи и включени сирени, далеч от разярените, свръхенергични полицаи. Далеч от това отчаяние. Иска му се да бъде на място, на което човек да легне по гръб и да се порадва на местните небеса. На километър навътре в полето открива мястото, което се намира между една царевична нива и каменистото подножие на гористите възвищения. Страдащото съзнание заповядва на страдащото, съсипано тяло да легне и да се настани удобно, тялото се подчинява. Звездите в небесата потреперват и светлината им за миг помръква, макар че истинските звезди на истинското небе не правят така, следователно това е зрителна измама. Джак се изтяга по гръб, меката трева и пръстта са меки като пухен дюшек, макар че и това сигурно е заблуда, понеже, както всички знаят, земята в истинския живот в повечето случаи е корава, неподатлива и камениста. Страдащото съзнание заповядва на страдащото тяло да заспи и колкото и да е невероятно, тялото се подчинява.
След няколко минути спящият Джак Сойер започва да се преобразява. Очертанията на тялото му се смекчават, цветовете — пшениченорусата му коса, жълтокафявото му кожено яке меките кафяви обувки — избледняват. Става почти прозрачен, а на нас ни се струва, че през мъглявината съзираме смачканите зелени стръкове, върху които лежи. Взираме се още по-упорито и все по-ясно виждаме тревата, защото тялото на Джак продължава да избледнява. Накрая се превръща в трепкащо сияние; когато най-сетне тревата, за известно време запазила очертанията на тялото му, се изправя, него вече отдавна го няма.