Жената вдига поглед, изпълнен с неописуемо подозрение.
— Тази вечер си много апетитна, Джорджи.
Тя поглежда към коридора, извръща очи към фоайето и разбира, че ще трябва да се справи сама.
— Би следвало да сте в стаята си, господин Бърнсайд. Късно е вече.
— Гледай си работата, Джорджи. Имам право да се поразходя.
— Господин Макстън не одобрява пациентите да се разхождат в чужди отделения, затова ви моля да не излизате от „Маргаритка“.
— Шефът тук ли е?
— Да, мисля, че още не си е тръгнал.
— Много се радвам.
Обръща се и отново поема към фоайето, ала тя се провиква след него:
— Чакайте!
Той се обръща. Изправила се е — сигурен знак, че е силно обезпокоена.
— Нали нямате намерение да безпокоите господин Макстън?
— Само още една дума и ще видиш как ще те обезпокоя. Тя притиска ръка към гърлото си, в този момент забелязва пода. Зяпва от изумление, веждите й се стрелват нагоре:
— Господин Бърнсайд, какво е това по пантофите ви? И по панталона? Цапате навсякъде!
— Не можеш ли да си държиш езика зад зъбите, а?
Той гневно смръщва чело и пристъпва към бюрото. Джорджет притиска, гръб към стената и докато си помисли, че е можела да избяга, Бърни вече се намира пред нея. Тя протяга ръка да го спре.
— Дърта кранта!
Бърнсайд със замах измъква ножицата от колана си, сграбчва за дръжките и без никакво усилие прерязва пръстите на жената, сякаш са вейки.
— Глупачка!
— Джорджет се намира в състояние на вцепеняващо неверие, което напълно я парализира. Втренчено зяпа кръвта, бликаща от четирите чуканчета.
— Проклета тъпачка!
Разтваря ножицата и забива едното острие в гърлото на Джорджет. Тя надава сподавен, гъргорещ стон, посяга към ножицата, но Бърнсайд я измъква от гърлото й и я размахва пред лицето й. Сестрата ужасено размахва ръце, на всички страни хвърчи кръв. Бърни изглежда като човек, който най-сетне се е сетил, че е крайно време да почисти пясъка от „тоалетната“ на котката. С всичка сила забива окървавеното острие в окото на Джорджет, която умира преди още тялото й да се е свлякло по стената и да се е сгърчило на пода.
Десетина метра по-нататък по коридора Буч Йъркса промърморва нещо насън.
— Никога не те слушат — бръщолеви си Бърни. — Човек как ли не се опитва да им го спести, но в крайна сметка те сами си го изпросват. Което доказва, че си го търсят — като дребните келешчета в Чикаго. — Той издърпва ножицата и я избърсва с престилката на Джорджет. При спомена за едно-две от въпросните келешчета по члена му пробягва тръпка, органът започва да се втвърдява. Брей, чак да не повярваш! Ах… магията на нежните спомени. Макар насън да получава по някоя и друга ерекция, както вече видяхме, наяве това се случва толкова рядко — почти никога — че Бърни се изкушава да си смъкне гащите и да види какво ще излезе. Ами ако Буч Йъркса се събуди? Ще си помисли, че отдавна тлеещата похот на Бърни се е възпламенила при вида на Джорджет Портър или при вида на трупа й. Което е недопустимо. Дори чудовищата имат достойнство. Най-добре да побърза към кабинета на Веселяка Макстън и да се надява, че чукът няма да омекне, преди да е заковал гвоздея.
Затъква ножицата отзад на колана си и подръпва мократа риза да не му лепне. Помъква се по коридора на отделение „Маргаритка“, прекосява безлюдното фоайе и стига до полираната врата, отличаваща се още с пиринчена табелка с надпис: „УИЛЯМ МАКСТЪН — ДИРЕКТОР“. Отваря я почтително, извиквайки в съзнанието си образа на отдавна починало десетгодишно момченце на име Хърман Флаглър, известно още като Пухчо, което бе сред първите му завоевания. Пухчо! Крехкият Пухчо! Спомня си сълзите и риданията, предизвикани от болката и осъзнаването на пълното безсилие: спомня си засъхналите струпеи на коленцата и тънките ръчички на момченцето. Спомня си горещите сълзи, гейзера урина от пишлето на ужасения Пухчо.
Разбира се, Веселяка едва ли ще му достави подобни удоволствия, но все нещо ще му предложи. Време е да побърза — в Блак Хаус го очаква истинската наслада в лицето на Тайлър Маршал, който лежи вързан и е абсолютно безпомощен.
Докато влачи нозе, прекосявайки мъничката канцелария на Ребека Вилас, в съзнанието му изниква споменът за бялото пълничко задниче на флаглър Пухчото. Поставя длан върху слепващата брава, дава си секунда време да се успокои и безшумно завърта валчестата дръжка. Вратата се открехва колкото да разкрие Веселяка Макстън — абсолютен господар на своето кралство — който се е привел над писалището, подпрял е с юмрук главата си и нанася с жълт молив бележки по две купчини листа. Извивката на строго свитите му устни е смекчена от едва загатната усмивка; във влажните му очи се таи намек за радостен блясък; неуморният молив се плъзга назад-напред между двете купчини хартия и оставя ситни драскулки. Веселяка така се е задълбочил в заниманието си, та въобще не усеща, че вече не е сам — забелязва посетителя едва когато онзи влиза и с ритник затръшва вратата.