Изненадано вдига поглед, с раздразнение се втренчва в създанието насреща си и набързо надява маската на мазна, неприятна фамилиарност, която намира за обезоръжаваща:
— По вашия край не чукате ли, преди да влезете, господин Бърнсайд? Или направо връхлитате, а?
— Направо връхлитаме — отвръща новодошлият.
— Няма значение. Всъщност идвате тъкмо навреме — имах намерение да разговарям с вас.
— Да разговаряте с мен ли?
— Да. Заповядайте, седнете. Опасявам се, че възникна малък проблем. Бих искал да обсъдим възможните решения.
— О! Проблем. — Бърни подръпва ризата и тромаво пристъпва към бюрото, оставяйки след себе си все по-бледи следи, което за беда собственикът на старческия дом не забелязва.
— Настанявай се и нека да си говорим на „ти“. — Веселяка посочва стола пред бюрото си. — Седни на кнехта и дай отдих на старите кокали. — Фразата е заимствана от Франки Шелбарджър, кредитен инспектор от Първа фермерска банка, който постоянно я пробутва на срещите на Ротарианския клуб; макар да няма представа какво е „кнехт“, Веселяка Макстън намира фразата за изключително изискана. — Виж какво, старче, трябва да проведем един задушевен разговор.
— А! — отвръща Бърни и се настанява на стола, като изпъва гръб заради ножицата. — Зъдужевен, знаджи.
— Н-да, нещо такова. Ей, тая риза мокра ли е? Мокра е! Не можем да допуснем подобно нещо, дядка — може да настинеш и да пукнеш, което не е в ничий интерес, нали? Трябва ти суха риза. Ей-сегичка ще се погрижа…
— Не си давай толкоз зор, скапана маймуна такава.
Веселяка Макстън вече се е изправил и подръпва своята риза, но думите на стареца за миг го изваждат от релси. Бързо се съвзема, ухилва се и отвръща:
— Не мърдай от тук, Чикаго.
Когато Бърни чува името на родния си град, по гръбнака му пропълзява ледена тръпка, но той не се издава, а невъзмутимо наблюдава как Макстън заобикаля бюрото и прекосява кабинета си. Чикаго. Градът, в който флаглър Пухчото, Сами Хутън, фърд Броган и всички останали хлапета се бяха родили и намерили смъртта си, мир на праха им. Дечица, напомнящи на стръкчета трева — толкова мръсни, толкова прелестни, толкова съблазнителни със своите усмивки и писъци. Като при всички бели деца от бордеите под засъхналата нечистотия се крие чиста кожа с цвят на слонова кост — характерният рибешкобял тен на бедняците от големия град, които са обречени на гибел. В съзнанието му изниква споменът за крехките костици на плешките им, щръкнали през прозирната плът, сякаш всеки миг ще я пробият. Старото хоботче на Бърни се раздвижва и се втвърдява, сякаш и то си припомня отколешните лудории. „Тайлър Маршал — припява си наум, — хубавичък, сладък, малък Тайлър Маршал, с теб ще се позабавлявам, преди да те предам на шефа, да да, да да, наистина, да да.“ Вратата зад гърба му се хлопва и шумът го изтръгва от еротичните му мечтания. Но след като вече се е пробудил, малкият Бърни е още по-нагъл и безочлив отколкото в в славното минало. — Във фоайето няма никого — оплаква се Макстън. — Обзалагам се, че оная дърта чанта, как й беше името… Джорджет Портър, сигурно пак се е завряла в кухнята и се тъпче с храна, а Буч Йърк си хърка на стола си като разпран. Какво ми остава — да тършувам из стаите на хората за суха риза ли?!
С енергична крачка подминава Бърнсайд и негодуващо разперва ръце, после се тръшва на стола си. Както обикновено играе роля, но Бърни е виждал далеч по-добри изпълнения Веселяка не може да го сплаши, макар да знае нещичко за Чикаго.
— Не ми трябва друга риза — отвръща и добавя: — Гъзолизец такъв!
Шефът се обляга на стола и сключва ръце на тила си. Ухилва се — този пациент е много забавен, страхотна скица.
— Хайде, хайде. Ще се обиждаме ли сега? Не можеш да ме заблудиш, дядка. Номерът с Алцхаймеровата болест вече не минава. Всъщност вече никой номер не минава.
Държи се любезно, не е напрегнат и излъчва увереността на комарджия, който държи четири аса. Бърни долавя, че му крои някакъв номер или се кани да го изнудва, което прави изживяването още по-вълнуващо.
— Длъжен съм обаче да призная — продължава Веселяка, — че измами всички тук, включително мен. Сигурно се е изисквала нечовешка дисциплина да симулираш Алцхаймер в напреднал стадий. Да седиш като чучело в инвалидната количка, да те хранят като бебе, да се изпускаш в гащите. Да се преструваш, че не разбираш какво говорят хората.