— Не се преструвах, дръвник такъв.
— Та затова не се и учудвам, че реши да разиграеш чудодейно изцеление… кога беше това, преди година ли? На твое място и аз така щях да направя. Едно е да си инкогнито, съвсем друго е да се преструваш на вегетиращ старик, който е с единия крак в гроба. И какво, инсценираш едно малко чудо, а? Тежкото ти заболяване ту се появява, ту изчезва като най-обикновена хрема. Но в общи линии нито една от двете страни не е ощетена. Ти се разкарваш насам-натам и тормозиш хората, за сметка на което създаваш по-малко грижи на персонала. Продължаваш да си един от любимите ми пациенти, Чарли. Или да те наричам Карл? — Дреме ми как ме наричаш.
— Но истинското ти име е Карл, нали?
Бърни дори не свива рамене. Надява се Веселяка да стигне до същината на проблема, преди Буч Йъркса да се събуди, да забележи кървавите стъпки и да открие трупа на Джорджет Портър, защото колкото и да му е любопитно да слуша приказките на Макстън, иска да се върне в Черния дом без твърде големи ексцесии. А Буч Йъркса сигурно ще бъде сериозен противник.
В плен на заблуждението, че играе на котка и мишка, изпълнявайки ролята на котката, Веселяка се усмихва на стареца с розовата риза и продължава:
— Днес ми се обади един детектив от щатската полиция. Каза, че от ФБР са идентифицирали отпечатъците, които са им били изпратени от началника на полицията във Френч Ландинг. Били на един злодей на име Карл Биърстоун, когото издирват вече четирийсет години. През 1964 година бил осъден на смърт за убийство и малтретиране на няколко деца, само че на път към затвора успял да избяга от полицейската кола — с голи ръце удушил двамата си пазачи, след което изчезнал безследно. Сигурно вече е на осемдесет и пет години, а според детектива има вероятност Биърстоун да се окаже някой от нашите питомци. Какво ще кажеш по въпроса, Чарлс? Очевидно нищо.
— Чарлс Биърстоун е доста близко до Карл Биърстоун, не мислиш ли? Дадох си сметка, че всъщност не разполаме с никаква информация за теб. За всички останали имаме едва ли не цяло родословно дърво, а ти се появи… отникъде. Единственото, което знаем за теб, е възрастта ти. Като си цъфнал през 1996 година в общинската болница в Ла Ривиер, си твърдял, че си на седемдесет и осем. Което ще рече, че на възраст си точно колкото беглеца.
Бърнсаид го удостоява със зловеща усмивка:
— Тогава сигурно съм и Рибаря.
— Ти си на осемдесет и пет години. Не мисля, че си в състояние да завлечеш някакви дечица на майната си. Затова пък смятам, че истинското ти име е Карл Биърстоун, когото ченгетата все още изгарят от желание да пипнат. Което пък ме подсеща за писмото, пристигнало преди няколко дни. Исках да го обсъдим, но знаеш как е, буквално не мога да си вдигна главата от работа.
Отваря чекмеджето на бюрото и изважда жълт лист от бележник, на който на машина е напечатано лаконично послание.
— Адресът на изпращача е „Де Пер, Уисконсин“. Няма дата.
Текстът започва с „Да послужи където трябва“ и гласи: „С прискърбие Ви съобщавам, че нямам възможност повече да заплащам месечната такса на моя племенник Чарлс Бърнсаид.“ Това е всичко. Отдолу вместо подпис е напечатано името на Алтия Бърнсайд.
Веселяка оставя жълтия лист пред себе си и скръства ръце отгоре му:
— Какво става, Чарлс? Известно ми е, че няма никаква Алтия Бърнсайд, живееща в Де Пер. Пък и не би могла да ти е леля, иначе би трябвало да е поне на сто години. Даже на сто и десет. Което е невероятно, нали? Вярно е обаче, че от деня на постъпването ти в нашето заведение чековете пристигаха с точността на часовник. Явно някой стар приятел или твой съдружник се грижи за тебе, друже. А ние искаме той да продължи благородното си дело, нали?
— На мене ми е все едно, задник такъв. — Което не е съвсем вярно. Единственото, което Бърни знае за месечните вноски, е, че навремето Муншун уреди да бъдат превеждани… ако бъдат прекратени, хм… на какво ли още идва краят? В края на краищата Муншун са комбина, нали така?
— Хайде, братко — подканя го Веселяка. — Само това ли ще ми кажеш? Очаквам съдействие, да му се не види. Сигурен съм че не изгаряш от желание да те арестуват, да ти вземат отпечатъци и прочие. Ако питаш мен, аз не бих те подложил на подобно мъчение. Защото истинският мръсник е твоят приятел. Струва ми се, че който и да е той, май забравя, че сигурно знаеш нещичко за него, а? И си въобразява, че няма смисъл да ти осигурява минимални удобства. Но греши. Бас държа, че лесно ще го вкараш в правия път и набързо ще му обясниш как стоят нещата.