Малкият Бърни, проклетникът му с проклетник, е омекнал и се е спихнал като спукан балон, което допълнително разваля настроението на стария симпатяга. Откакто влезе в кабинета на тоя мазен мощеник, изгуби нещо жизненоважно: ясно поставената цел, усещането за неуязвимост, решителността. Иска да се върне в Блак Хаус. Там бързо ще се възстанови, защото Блак Хаус е магия, черна магия. При изграждането на къщата е вложена цялата горчивина, насъбрана в душата му; всяка греда е пропита с чернилката на сърцето му.
Муншун му помогна да прозре възможностите на Черния дом и сам направи няколко нововъведения. В тази къща има кътчета, които Чарлс Бърнсайд никога не е разбирал напълно и от които тръпки го побиват — например едно подземие, в което като че ли е заключено миналото му в Чикаго: като се залута в онзи край на къщата, чува умоляващи стонове и пронизителни писъци на стотина обречени момченца; чува и собствения си прекракнал глас как командва и крещи от екстаз. Незнайно защо близостта с някогашните му победи го кара да се чувства незначителен и угнетен — не повелител, а жалка отрепка. Благодарение на Муншун осъзна мащаба на деянията си в Чикаго, но „съдружникът“ е безпомощен да му помогне по отношение на едно малко подземно помещение в Черния Дом, в което е заключено детството на Бърни и до което Рибаря не смее да припари. И при най-малкия намек за подземието се чувства като бебе, захвърлено на студа да се вкочани до смърт.
Новината за предателството на несъществуващата Алтия Бърнсайд му въздейства почти по същия начин. Всъщност не е длъжен да го търпи.
— Ъхъ — измънква. — Предлагам да играем с открити карти. Да се споразумеем.
Става от стола, а звукът, който долита като че ли откъм центъра на Френч Ландинг, го потиква да побърза. В нощта се разнася вой на полицейски сирени, най-малко две, ако не и три. Бърни не е много сигурен, но подозира, че Джак Сойер вече е в дома на своя приятел Хенри, който преди да умре, е успял да му каже, че е разпознал гласа на убиеца. Сойер незабавно е телефонирал на ченгетата и полицейската машина се е задействала.
С една крачка се озовава пред бюрото. Хвърля поглед към бумагите и моментално схваща за какво става дума.
— Двойно счетоводство, а? Не стига, че си гъзолизец, ами на всичкото отгоре си и подъл, гнусен фалшификатор.
За удивително кратък отрязък от време — само за няколко секунди — Веселяка Макстън преминава през изумителен брой състояния. Гняв, изненада, объркване, засегнато достойнство, ярост и недоумение пробягват по лицето му, когато Бърнсайд посяга зад гърба си и изважда ножицата. Тя изглежда много по-голяма и заплашителна отколкото в дневната на Хенри Лейдън.
На Веселяка му се струва, че остриетата са колкото коси. Когато най-сетне съумява да откъсне поглед от тях и да го вдигне към стареца, изправен пред него, вижда лице на демон, не на човек. Очите на Бърнсайд блестят като червени пламъци, разтегнатите му устни разкриват страховити зъби, напомнящи на остри парченца от счупени огледала.
— Да не си посмял да ме докоснеш — изписуква Веселяка. — Ченгетата всеки момент ще бъдат тук.
— Не съм глух. — Бърни забива едното острие в устата му и кръцва потната му буза. Шурва кръв, която облива цялото писалище, очите на Веселяка се изцъклят. Бърни дръпва ножицата, от зейналата рана изхвръкват няколко зъба и късче от езика на жертвата. Веселяка успява да се изправи и посяга да хване остриетата. Бърнсайд отстъпва назад и разсича дланта му.
— Мамка му, бива си я ножицата! — възкликва доволно.
Залитайки, Макстън заобикаля бюрото, пръска кръв на всички страни и мучи като лос. Бърни отскача встрани, отново замахва и забива остриетата в коремчето на Веселяка, издуващо предницата на синята му риза. Като измъква инструмента, собственикът на пансиона се превива надве, изохква и пада на колене. Кръвта се лее от него като от преобърната кана. Полита напред и се подпира на лакти. Веселяка Макстън вече изобщо не е весел — клати глава и ломоти нещо… моли за пощада.
— Боже милостиви — възкликва Бърни, — това ли е краят на Рико? — Какъв майтап, от години не се е сещал за този Филм. Развеселен от собствената си духовитост, се навежда, нагласява остриетата така, че да обхванат шията на Веселяка, и почти успява да му отсече главата.
Мощният вой на сирените вече оглася Куин Стрийт. Полицаите всеки момент ще изтичат по алеята и ще се втурнат във фоайето. Бърнсайд хвърля ножицата върху широкия гръб на Веселяка и с прискърбие отбелязва, че няма време да го опикае или да се изходи върху главата му — Муншун неспирно повтаря проклетото си „дреме, дреме, дреме“.