Заобикаляйки къщата на Хенри, изпраща въздушна целувка към гората. „Хенри! За всички светове, за Тай Маршал, за Джуди, за Софи и за теб, Хенри Лейдън.“
Клетъчният телефон на седалката в кабината на пикапа е запаметил три съобщения, все от Дейл, които Джак изтрива, без да прослуша. Като се прибира вкъщи, веднага забелязва, че червената лампичка на телефонния секретар мига с безогледната настойчивост на гладно кърмаче. Джак натиска бутона за възпроизвеждане. Четири последователни пъти един все по-нещастен Дейл умолява да научи местонахождението на своя приятел Джак Сойер и споделя огромното си желание да разговаря със същия най-вече по повод убийството на своя чичо и общ приятел Хенри, държи да обсъдят и проклетото клане в „Макстънс“. Дали името Чарлс Бърнсайд му говори нещо?
Джак поглежда часовника си, решава, че се е повредил, и вдига поглед към стенния часовник в кухнята. Значи все пак ръчният му часовник е верен. Часът е 5:42, а петелът зад хамбара на Ранди и Кент Гилбъртсън още кукурига. Умората внезапно го надвива, по-силна от земното притегляне. На Съмър Стрийт някой несъмнено дежури на телефона, но също толкова сигурно е, че Дейл хърка в леглото си, а Джак няма желание да говори с никого друг. Прозява се като котка и мимоходом забелязва, че дори вестникът още не е доставен. Сваля си якето и го захвърля на един стол, после отново се прозява, още по-широко. Затревената полянка май все пак не е била толкова удобна за спане: вратът му е малко схванат, понаболява го гърбът. Едвам се замъква по стълбите до горния етаж, захвърля дрехите на малкото канапе в спалнята и се просва на леглото. На стената над канапето виси лъчезарната миниатюра от Феърфийлд Портър и Джак си спомня как реагира Дейл, като я видя онази вечер, когато разопаковаха и окачваха картините. Влюби се в нея от пръв поглед — сигурно откритието, че може да изпита такова удоволствие от една картина бе новост за него. Джак си казва: „Ако излезем живи от Блак Хаус, ще му подаря миниатюрата. И ще го накарам да я приеме — ще го заплаша, че в противен случай ще я накълцам на парчета и ще я изгоря в печката. Ще му кажа, че ще я дам на Уендъл Грийн!“
Клепачите му вече се затварят; той придърпва върху себе си завивката и напуска нашия свят, но този път само в преносния смисъл.
Сънува, че крачи по хлъзгава горска пътека, виеща се по нанадолнището към пламтяща сграда. От двете му страни се гърчат и надават рев какви ли не зверове и чудовища, повечето от които не се виждат — само от време на време се подава я някоя възлеста ръка, я някоя бодлива опашка, я някое черно, скелетоподобно крило. Той ги посича с тежък меч. Боли го ръката, чувства умора и отпадналост в цялото тяло. Кърви отнякъде, но не може да види или да определи къде е раната — усеща единствено кръвта, която бавно се стича отзад по краката му. Хората, които предприеха това пътуване с него, са мъртви до един, самият той може би е на прага на смъртта. Само да не беше толкова самотен, толкова скован от ужас. Приближава се към горящата сграда, която става все по-голяма. Отвътре се разнасят писъци и плач, наоколо се простира поле, осеяно с мъртви, почернели дървета и димяща пепел, Овъглената пустош се разраства с всяка изминала секунда — постройката сякаш поглъща всичко наоколо и на всяка хапка изгълтва по трийсет сантиметра. Всичко е загубено, пламтящата грамада и бездушното създание — неин затворник и неин господар — тържествуват; световете биват опожарени един след друг, амин. Дин-та, великата пещ, изяжда всико, което се изпречи на пътя й.
Дърветата вдясно се огъват, клоните протестиращо скърцат, тъмните, заострени листа претърпяват странна метаморфоза. Стенейки, грамадните стволове се привеждат, клоните като змии се усукват един в друг, а листата образуват плътна сива стена. От нея ужасяващо бавно изплува мършаво, странно издължено лице и се върти насам-натам, дирейки Джак.
То е олицетворение на всичко, което някога го е ужасявало и наскърбявало, което му е желаело злото, било то в този свят или в Териториите. Огромното лице смътно напомня на едно чудовище с човешки облик на име Елрой, което се опита някога да го насили в една долнопробна кръчма, после заприличва на Морган от Орис, сетне на Сънлайт Гарднър, после на Чарлс Бърнсайд, но докато то сляпо се оглежда, всички зли лица се наслагват едно върху друго и се превръщат в един образ. Джак е скован от неописуем ужас.
Лицето, изпъкващо на фона на гъстия листак, се свежда към пътеката, после се отмята назад и престава да се върти. Гледа право в Джак. Слепите очи го виждат, носът без ноздри го подушва. По листата пробягва тръпка на задоволство, лицето заплашително се навежда към него, увеличавайки размерите си. Джак, чиито крака сякаш са побити в земята, се обръща и вижда как гниещ мъртвец се надига от тясно легло, отваря уста и крещи: