— Идва помощ. Бъди смел, котараче. Бъ…
— ЗЪБУДИ ЗЕ, келеш такъв!
Хватката буквално премазва глезена му, парализира го от болка. Тай негодуващо възкликва, отваря очи и се завръща в действителността и в нашата история.
Незабавно си спомня къде се намира. В килия с червеникавосиви решетки, от която се вижда каменен коридор, осветен с електрически крушки, обвити с паяжини. В единия ъгъл на килията е поставена чиния с яхния. В другия стои кофа, в която да пишка (или при необходимост да ходи по голяма нужда… но засега, слава Богу, не му се е наложило). Единствената друга вещ в мъничкото помещение е парцаливият стар дюшек, на който лежеше, когато Бърни вкопчи пръсти в глезена му.
— А така — мърмори старецът. — Събуди се най-после. Хайде ставай! Нямам време да се позанимавам с теб. Тайлър се изправя на крака. Завива му се свят, машинално протяга ръка към главата си. Пръстите му напипват гъбесто образувание със засъхнала коричка. Нетърпима болка пронизва главата му и той стиска зъби, ала изведнъж престава да му се вие свят. Поглежда ръката си. По дланта му са полепнали люспици от засъхнала кръв. „Ето къде ме е ударил с проклетия камък. Ако ме беше фраснал малко по-силно, щях да гушна букета.“
Но явно и старецът е пострадал. Отпред ризата му е окървавена, сбръчканото му людоедско лице е восъчнобледо. Зад гърба му зее отворената врата на килията. Тай измерва на око разстоянието до коридора, надявайки се, че не личи с какво е ангажирано вниманието му. Но Бърни е врял и кипял в тия работи. Неведнъж мъничета за зе обидвали да му избягат на разкървавените зи краджеда.
Бръква в торбата и изважда черно устройство с ръкохватка като пистолет, чието дуло завършва с наконечник от неръждаема стомана.
— Знаеш ли какво е това, Тайлър?
— Електрошокова палка. Нали?
Бърни се ухилва, разтегнатите му устни разкриват почернелите останки от зъбите му.
— Умно момче! Сигурен съм, че гледаш много телевизия. Да, наистина е палка. Но специална — от трийсет метра поваля крава. Ясно ли е? А си се опитал да избягаш, малкия, а ще ти се стъмни. Хайде, навън!
Тай излиза от килията. Няма представа къде ще го заведе този противен старец, но като се озовава извън зарешетеното помещение, изпитва известно облекчение. Най-гаден беше дюшекът. Кой знае защо е сигурен, че не е нито първото, нито десетото дете, което е заспало на него, уморено от ридания и с кървава рана на главата.
Вероятно не е и петдесетото.
— Наляво!
Тай се подчинява. Старецът го следва. След миг кокалестите пръсти се впиват в задничето му. Не го прави за пръв път (всяко докосване неизменно подсеща малчугана за вещицата от „Хензел и Гретел“, която молела изгубените дечица да си подадат ръчичките през решетките), но този път хватката е различна. По-слаба.
„Дано пукнеш по-бързо! — казва си хлапакът и тази мисъл или по-скоро леденото хладнокръвие, с която я изрича в съзнанието си, е толкова типична за Джуди. — Дано пукнеш по-бързо, дядка, че да се избавя.“
— Това си е мое — заявява похитителят… но гласът му пресеква, пък и като че ли вече не е толкова самоуверен. — Половината ще изпека, другата половина ще запържа. С бекон.
— Май няма да ти се удаде да ядеш много-много — отвръща Тай, изненадан от спокойния си тон. — Някой май добре ти е надупчил коре…
Той чува пращене, придружено от пареща болка в лявото му рамо. Изкрещява и се обляга на стената срещу килията си, опитвайки се да се пресегне и да притисне пострадалото място, опитвайки се да не плаче, опитвайки се да задържи поне частица от прекрасния сън, в който гледаше мача с Джордж Ратбън и другите победители от томболата на KDCU. Сигурен е, че тази година забрави да подаде заявка за участие, но най-хубавото на сънищата е, че тези подробности нямат значение.
Обаче болката е жестока. Въпреки усилията си — и всичко, което е наследил от Джуди Маршал — сълзите му рукват.
— Искаш ли да опиташ още веднъж? — задъхва се старецът. Изглежда хем болен, хем истеричен — опасна койбинация, което е видно дори за хлапе на възрастта на Тай. — Да те парна още веднъж — ей-така, за късмет?
— Не, моля те, недей.
— Тогава тръгвай! И не ми хитрей!
Тай се подчинява. Някъде капе вода. В далечината отеква грачене, напомнящо на ироничен смях — сигурно е противният гарван, който го подмами; ех, ако му беше под ръка въздушната пушка на Ъби, та да му разпердушини лъскавите черни пера! Външният свят е сякаш на светлинни години оттук. Но Джордж Ратбън му обеща, че идва помощ, а понякога думите, които чуваме насън, се сбъдват. Това му го е казала собствената му майка, и то много отдавна, още преди да й се разхлопа дъската.