Стигат до вита стълба, което се спуска надолу, но краят й не се вижда. От дълбините вони на сяра и лъха нетърпима жега.
Чуват се слаби, далечни звуци, може би стонове и плач. Тук тракането на машинариите отеква по-силно. Придружено е със зловещо скърцане на ремъци и вериги.
Момчето спира, предполагайки, че старецът няма отново да включи електрошоковата палка, освен ако няма друг избор. Защото пленникът може да падне и да се изтърколи по стълбището. Има опасност раната на главата му отново да се отвори, да си счупи врата или да полети в бездънната яма. Тай не знае защо старият канибал толкова държи на живота му, ала интуитивно го усеща.
— Къде отиваме, господине?
— Ще видиш — задъхано промърморва Бърни. — И ако си въобразяваш, че не смея да те парна, докато сме на стълбището, млади приятелю, жестоко се лъжеш. А сега хо дом марш!
Тайлър Маршал слиза по стълбите покрай грамадни галерии и балкони, надолу, надолу и все надолу. Понякога долавя миризмата на изгнило зеле. Друг път — на горящи свещи. Случва се да го лъхне вонята на мокра гнилоч. На сто и петдесетото стъпало се отказа да брои. Мускулите на бедрата му сякаш са нажежени. Старецът зад него пъхти, спъва се на два пъти, ругае и се подпира на парапета.
„Падни, дядка — нарежда Тай наум, — падни и пукни, падни и пукни.“
Стълбите най-сетне свършват. Старецът и момчето се озо вават в кръгло помещение с мръсен стъклен таван. Сивото не бе виси над тях като мръсен чувал. От счупени делви пропълзяват растения, които проточват лакомите си пипала по пода застлан с натрошени оранжеви тухли. Насреща зеят две врати — Тай предполага, че това са така наречените „френски прозорци“. Те водят към вътрешен двор, обграден с вековни дърветапалми и други дървета с провиснали усукани Филизи, които май са банани. Останалите видове са му непознати. В едно обаче е сигурен — вече не се намират в Уисконсин.
Във вътрешния двор забелязва нещо, което познава много добре. То произхожда от собствения му свят. Тайлър Маршал се просълзява, сякаш среща стар познайник на безнадеждно чуждо място.
— Престани веднага, маймуно! — сопва се Бърни, който вече съвсем е останал без дъх. — Обърни се!
Тай се подчинява и със задоволство установява, че петното върху ризата на стария канибал се е разраснало. Кървавите дири се протягат като пръсти чак до раменете му, а коланът на провисналите му вехти джинси е придобил калночерен цвят. Въпреки това стиска дланта на Тай в желязна хватка.
„Мътните те взели! — пустосва малкият. — Да пукнеш дано!“
Старецът оставя торбата на близката масичка. За миг остава неподвижен, опитвайки се да си поеме дъх. После започва да рови в торбата (отвътре глухо издрънчава нещо метално) и изважда мека кафява шапка като на Шон Конъри, когато играе в някой шпионски Филм. Подава я на момчето и заповядва.
— Сложи си я на главата. И не си помисляй да ме ухапеш, че веднага ще те парна.
Тайлър взима шапката. Очаква да напипа нещо мекичко като велур, но с изненада открива, че шапката е изработена от нещо като алуминиево фолио. Чува зловещо бръмчене, наподобяващо на прашенето на електрошоковата палка, само че потихо. Впива в стареца умоляващ поглед:
— Ама наистина ли трябва?
Бърни вдига оръжието и безмълвно се ухилва.
Тейлър неохотно нахлузва шапката.
Сега бръмченето отеква в съзнанието му. Изгубва за миг способността да мисли… но после усещането преминава и е заменено от странна слабост в мускулите и пулсиране в слепоочията.
— За специалните момченца трябват специални играчки. — „За збедзиалниде мумдженза дрябвад збедзиални играджги.“ Както обикновено това не е чудатият говор на Муншун, а онзи характерен акцент от южните квартали на Чикаго, който Хенри разпозна на записа от 911. — Вече можем да излизаме.
„Защото с шапката съм безопасен“ — казва си Тай, но мисълта се разпада и отлита почти веднага. Опитва се да си спомни второто си име, но открива, че не може. Мъчи се да се досети за името на злия гарван, но и това не успява — не беше ли нещо като Корджи? Не, това е порода кучета. Осъзнава, че шапката го обърква — именно затова е предназначена.
Минават през отворените врати и излизат във вътрешния двор. Въздухът е натежал от аромата на дърветата и храстите, заобикалящи Черния дом, и е някак тленен. Сивото небе е надвиснало съвсем ниско, едва ли не на една ръка разстояние. Вони на сяра и нещо друго — горчиво, електрическо, сочно. Тук тракането на машините се чува по-ясно.