— Здрасти, Джак — кима за поздрав Клюна. — Как я караш, приятелю?
— Горе-долу. Какво носите, момчета?
Док вдига елека си и показва ръкохватката на револвер.
— Колт трийсет и осми калибър. Клюна има същия. Яко желязо, надлежно регистрирано и прочие. — После вдига поглед към Дейл. — И ти ще дойдеш, така ли?
— Това е моят град — отвръща Дейл, — а Рибаря уби чичо ми. Джак ми ги наговори едни, дето много-много не ги разбирам, но това ми е ясно. А щом той казва, че има надежда да спасим момчето на Джуди Маршал, смятам, че си струва да опитаме. — Обръща се към Сойер и добавя: — Донесох ти служебно оръжие.
Ругър автоматик. В колата е.
Джак кима разсеяно. Оръжията не го вълнуват особено, защото оттатък сигурно ще се превърнат в нещо друго. Я в копия, я в Бог знае какво. Може би дори в прашки. Че акцията ще е наказателна, е ясно — последният поход на бандата на Сойер — но надали много ще прилича на бандитския набег в архивния Филм от шейсетте години. Все пак ще вземе ругъра. Може да му влезе в работа, докато е в нормалния свят. Човек никога не знае, нали така?
— Ще потегляме ли? — пита го Клюна. Очите му са хлътнали, тревожни. Джак подозира, че нощес почти не е спал. Поглежда отново часовника и решава — от чисто суеверие — че още не му се тръгва. Ще напуснат бара в мига, в който стрелките на рекламния часовник застанат на дванайсет, не по-рано. Магическият час на Гари Купър.
— Ей-сега. Взе ли картата, друже?
— Разбира се, обаче имам усещането, че много-много не ти трябва.
— Може би — признава Джак, — но искам да се презастраховам.
Клюна кима:
— Виж, тук съм съгласен с теб. Дори изпратих жената в Айдахо при майка й. След тая история с клетия Мишок не ми се наложи да я увещавам дълго. Да знаеш, че досега с нея не сме се разделяли. Ама ме е налегнало някакво кофти предчувствие. — Поколебава се, но все пак решава да го сподели: — Имам чувството, че няма да се върнем.
Джак стисва месестата му ръка точно под лакътя.
— Още не е късно да се откажеш. Това с нищо няма да промени мнението ми за теб.
Клюна се замисля над думите му, после клати глава:
— Понякога насън ми се явява Ейми и двамата си говорим. Как ще я погледна в очите, ако не се застъпя за нея? Не, братле, ще участвам.
Джак поглежда Доктора, който бърза да отговори: — Аз съм с Клюна. Има моменти, в които трябва да си отстояваш мнението. Пък и след случилото се с Мишока… — Свива рамене. — Бог знае какво може да сме прихванали от него. Или от оная скапана къща. Току-виж бъдещето се окаже много кратко, независимо от изхода на днешната акция. — Как се разви заболяването на Мишока? Доктора горчиво се усмихва: — Точно както той предрече. Към три часа нощес отмихме стария Мишок в канала на ваната. Остана само пяна и коса. — Бърчи нос, опитвайки се да превъзмогне повдигането, на един дъх изгълтва кока-колата си.
— Ако ще правим нещо, да тръгваме — намесва се Дейл. Джак отново поглежда часовника. Стрелките показват единайсет и петдесет.
— Ей-сега.
— Не ме е страх да умра — отсича Клюна. — Не ме е страх дори от онова дяволско куче. Вече установихме, че ако изпразниш в него достатъчно куршуми, можеш дори да го раниш. Проблемът е, че самото място поражда много особени усещания. Въздухът се сгъстява. Получаваш главоболие, мускулите ти омекват. — После добавя с изненадващо добър британски акцент: — Махмурлукът ряпа да яде, старче.
— Мен най-много ме заболя стомахът — уточнява Доктора. — Освен това… — Внезапно млъква. Не е споделил с никого за Дейзи Темпърли — девойката, която уби с една погрешна драскулка на рецептата, но и до ден-днешен тя е пред очите му, образът й изпъква съвсем отчетливо като каубоите на телевизионния екран в бара. Беше руса. С кафяви очи. Понякога успяваше да я накара да се усмихне (въпреки ужасните й болки), като й пееше оная песен на Ван Морисън за момичето с кафявите очи.
— Аз тръгвам заради Мишока — продължава. — Длъжен съм. Но онова място… онова място е извратено. Сигурно си мислиш, че знаеш какво е, ама всъщност хабер си нямаш. — Знам много повече, отколкото си въобразяваш — отвръща Джак, сетне млъква и се замисля. Спомнят ли си двамата думата, която изрече Мишока, преди да умре? Помнят ли думата д’ямба? Би трябвало, нали бяха там и видяха как когато и той я изрече, книгите се плъзнаха от лавицата и увиснаха във въздуха… но е почти сигурен, че ако им припомни, ще го изгледат слисано, може би недоверчиво. Отчасти защото д’ямба се помни трудно като точното местоположение на алеята, водеща от магистрала №35 към Блак Хаус. Но най-вече защото думата беше предназначена за него, за Джак Сойер, сина на Фил и Лили. Той е главатар на бандата на Сойер, защото е различен. Пътувал е, а пътуването разширява кръгозора.