— Той беше, нали? Тай беше. Моето момче беше, чух го!
— Да — отвръща Джак. — Наистина беше той и ти наистина чу гласа му.
Клюна забелязва, че Сойер е доста пребледнял, но е спокоен. Въобще не му прави впечатление, че бащата на изчезналото дете се е вкопчил в ризата му и я е измъкнал от панталона. Цялото му внимание е съсредоточено върху опакования предмет.
— Какво, за Бога, става тук? — изнервено възкликва Дейл и поглежда Клюна: — Ти знаеш ли?
— Хлапето е в някаква барака — отговаря Сейнт Пиер. — Прав ли съм?
— Да — казва Джак. Фред неочаквано го пуска и хлипайки, полита назад. Сойер не му обръща внимание, не посяга да напъха измачканата риза в панталона си. Взира се в предмета, опакован с амбалажна хартия. Страхува се, че ще види „марки“, изрязани от пакетчета захар, но това е най-обикновена пощенска пратка. Каквото и да съдържа, доставена е с „Бърза поща“ на името на господин Тайлър Маршал, Робин Худ Лейн № 16, Френч Ландинг. Адресът на подателя е написан с червено мастило: „Г-н Джордж Ратбън, KDCU, Пенинсюла Драйв № 4, Френч Ландинг“. Отдолу с големи черни букви пише:
И СЛЕПЕЦ ЩЕ ВИДИ
ЧЕ КУЛИ КЪНТРИ ОБИЧА ГОЛЯМОТО ДЖАБАЛА НА ПИЯЧИТЕ!
— Хенри, никога не се предаваш, а? — мърмори Джак. Сълзи парват очите му. Като си представи как ще живее без скъпия си приятел, болката за пореден път го пронизва с цялата си сила, оставяйки го безпомощен, залутан, оглупял и наранен.
— Какво за чичо Хенри? — нетърпеливо пита Дейл. — Джак, чичо Хенри е мъртъв. Но Джак вече не е толкова сигурен.
— Да вървим — подканва ги Клюна. — Трябва да намерим детето. Живо е, но е в опасност. Чух гласа му. Да вървим да го търсим. Останалото ще го изясним после. Но Джак — който не само чу вика на Тай, а за миг дори погледна през неговите очи — няма какво толкова да си изяснява. Всъщност изясняването се свежда само до един факт. Сякаш забравяйки за Клюна и Дейл, пристъпва към ридаещия баща:
— Фред!
Онзи продължава да плаче.
— Ако искаш да видиш сина си, се съвземи и ме слушай внимателно.
Маршал вдига глава, от очите му се леят сълзи. Абсурдно малката шапка продължава да се мъдри на главата му.
— Какво има вътре, Фред?
— Сигурно наградата от онази томбола, дето провежда Джордж Ратбън всяко лято, „Голямото джабала на «Бруърс»“. Но въобще не ми е ясно как е възможно Тай да спечели. Преди няколко седмици се тръшкаше и хленчеше, че е забравил да подаде заявка за участие. Питаше ме дали аз не съм се сетил да подам вместо него, и аз му се… ъ-ъ, поскарах. — При спомена за тази случка брадясалото лице на Фред отново се облива със сълзи. — Беше тъкмо по времето, когато Джуди започна да се държи… странно… и бях притеснен за нея, затуй му се… поскарах. Нали разбираш? — Гърдите му се повдигат, сподавено ридае, адамовата му ябълка подскача. Избърсва сълзите си и добавя: — А Тай… той само каза: „Добре, тате, няма страшно.“ Не ми се разсърди, не ми се нацупи или нещо такова. Такъв си беше той. Такъв си е той.
— Как ти хрумна да донесеш на мен пратката?
— Твоят приятел ми се обади. Каза, че пощальонът ми бил оставил нещо, което незабавно трябвало да ти донеса. Преди да си тръгнал. Нарече те…
— Нарекъл ме е Пътника Джак.
Фред Маршал учудено го поглежда:
— Точно така.
— Добре. — Джак говори любезно, някак разсеяно. — Сега отиваме да приберем твоето момче.
— И аз идвам. Ловната пушка е в багажника…
— Където и ще си остане. Прибери се у дома. Подготви се за завръщането му. Подготви се да посрещнеш жена си. И ни остави да си свършим работа. — Джак поглежда първо Дейл, после Клюна.
— Да тръгваме.
Пет минути по-късно служебната кола на началника на ПУФЛ вече лети на запад по магистрала № 35. Клюна и Доктора предшестват автомобила като почетен конвой, слънцето се отразява от никелираните повърхности на мотоциклетите им. От двете страни на шосето напират дървета в пищни летни премени. В главата на Джак зазвучава характерното бучене, подсказващо близостта на Блак Хаус. Наскоро откри, че стига да поиска, може да го изолира и да му попречи да заглуши с електрически смущения мисловния му пъроцес, но въпреки това усещането е много неприятно, Дейл му връчи ругър 0.357 — служебното оръжие на полицаите — който вече е затъкнат в колана на джинсите му. Изненадващо бе усещането в мига, в който докосна ръкохватката му — напомняше на завръщане в родния дом. Може би оръжията ще бъдат безполезни в онзи свят отвъд Блак Хаус… но първо трябва да се доберат дотам, нали? Ако се съди по разказа на двамата мотоциклетисти, Черният дом се охранява добре.