— Дейл, имаш ли джобно ножче?
— В жабката е — отвръща полицейският началник и поглежда продълговатия пакет в скута на Сойер. — Искаш да го отвориш, предполагам.
— Точно така.
— Може ли междувременно да ми пообясниш това-онова? Например има ли вероятност, като влезем в онази къща, Чарлс Бърнсайд да изскочи с брадва от някоя тайна врата и да започне…
— Мина му времето на Приятелчето Бърнсайд да се нахвърля върху хората. Той е мъртъв. Тай Маршал го уби. Това беше новината, която ни застигна пред бар „Санд“.
Патрулната кола поднася и навлиза в платното за насрещно движение, а Клюна се обръща, стреснат от видяното в огледалцето. Джак му махва, сякаш да каже: „Карай си, не се безпокой за нас“, и мотоциклетистът отново вперва поглед в платното.
— Какво?! — ахва Дейл.
— Старият мръсник беше ранен, но подозирам, че Тай е постъпил дяволски смело. Хем смело, хем умело. — Джак знае, че Хенри е подготвил почвата за смъртта на Бърнсайд, а Тай е довършил делото. Джордж Ратбън несъмнено би нарекъл тази схема „чудна комбина“.
— Как…
— Изкормил го е. С голи ръце. По-точно ръка. Почти съм сигурен, че другата е прикована към нещо.
Дейл млъква и се заглежда в мотоциклетистите, които тъкмо взимат завоя; дългите им коси се развяват изпод каските, които носят, подчинявайки се на правилника за движение в Уисконсин. Междувременно Джак разрязва кафявата опаковъчна хартия и отдолу се подава продълговата бяла кутия. Като я преобръща, нещо изтрополява вътре.
— Искаш да ми кажеш, че едно десетгодишно момче е изкормило сериен убиец. Сериен канибал. А ти по неведом начин си го разбрал.
— Точно така.
— Много ми е трудно да повярвам.
— Реакцията ти е съвсем естествена, ако решим, че момчето е наследило характера на баща си. Фред е… — „Мухльо“ е първата дума, която му хрумва, но подобно определение е хем нечестно, хем невярно. — Фред е добродушен и милостив човек. Виж Джуди е…
— Куражлийка — допълва Дейл. — Чувал съм, че действително е много храбра.
Джак печално се усмихва. Ограничил е бученето в далечно кътче на съзнанието си, но звукът става все по-пронизителен — пищи като противопожарна аларма. Сигурен признак, че наближават Черния дом.
— Определено — отвръща. — Същото важи и за малкия. Той е… смел. — Едва не изтърси: „Той е принц“
— При това е жив. — Да.
— И е окован в някаква барака.
— Именно.
— Зад къщата на Бърнсайд.
— Ъ-хъ.
— Ако правилно се ориентирам, това сигурно се пада някъде в гората край Шубърт и Гейл.
Джак само се усмихва.
— Добре — въздиша Дейл. — Къде греша?
— Няма значение. И без друго е невъзможно да го обясня. — Дано само мозъчната кутия на Дейл да е здраво завинтена, защото в следващия час й предстои сериозно разхлопване.
Разкъсва тиксото, с което е запечатана кутията. Вдига капака. Предметът е увит с опаковъчен найлон. Джак издърпва опаковката и вижда наградата на Тай Маршал от „Голямото джабала на «Бруърс»“ — награда, която хлапакът е спечелил, макар да не е подал заявка за участие.
Ахва благоговейно. Запазил е детското у себе си дотолкова, че да се развълнува при вида на предмета в кутията, макар да не играе бейзбол откакто надхвърли възрастовата граница за участие в Детската лига. Има нещо особено в бейзболната бухалка, не мислите ли? Нещо, което събужда примитивната ни вяра в непоквареността на състезанието и силата на играчите, сплотени в един отбор. Бърнард Маламъд със сигурност го е знаел — Джак безброй пъти е препрочитал „Самороден талант“ с надеждата книгата да свърши другояче (но когато Филмът предложи различна развръзка, страшно се подразни) и най му харесва названието, което Рой Хобс е дал на бухалката си — „Чудо момче“. Майната им на критиците с тъпите им клишета за легендата за Артур и фалическия символ — понякога пурата си е просто пура, а бухалката — просто бухалка. Голяма тояга. Нещо, с което се удря топката.
— Леле-мале! — възкликва Дейл и се кокори. Изглежда подмладен, все едно отново е хлапак.
— Чия е?
Джак внимателно изважда бухалката от кутията. В удебелената част с черен маркер е написано следното послание:
На Тайлър Маршал Бъхтай Все така здраво!
— На Ричи Сексън. Кой е Ричи Сексън?
— Един страхотен батър от отбора на „Бруърс“.
— По-добър ли е от Рой Хобс?
— Рой… — Дейл се ухилва. — А, оня от Филма. С Робърт Редфорд, нали? Не, не мисля, че… Ей, какво правиш?
Без да изпуска бухалката (за една бройка да забие дръжката в лицето на Дейл), Сойер се пресяга и натиска клаксона: