— Спри. Тук е. Въпреки че са били тук вчера, тия умници пак щяха да го подминат.
Дейл отбива на банкета, натиска рязко спирачката и премества скоростния лост в положение за паркиране. Като се обръща към спътника си, е пребледнял като мъртвец:
— Божичко, Джак… никак не ми е добре. Сигурно е от закуската. Леле, дано не повърна…
— А бученето в главата ти и то ли е от закуската?
Дейл се облещва:
— Откъде…
— И аз го чувам. Усещам го и в стомаха си. Причината не е закуската, а Блак Хаус. — Подава му тубата с меда и добавя: — Намажи се около носа. Сложи и в ноздрите. Ще се почувстваш по-добре. — Излъчва непоколебима увереност. Защото въпросът не опира до тайни оръжия и формули — работата не е в меда.
Важна е единствено вярата. Напуснали са царството на разума и вече се намират в селенията на упадъка. Уверява се още щом отваря вратата на колата.
Мотоциклетите правят обратен завой и се връщат. Клюна клати глава с раздразнение: „Не, не, не е тук.“
Дейл застава до Джак пред колата. Още е блед, но стъпва уверено, а кожата около и под носа му лъщи от меда.
— Благодаря ти, Джак. Чувствам се значително по-добре. Не знам каква е връзката между носа нушите ми, но и бученето позаглъхна. Премина в едва доловимо бръмчене.
— Не е тук! — гневно въкликва Клюна и заковава мотоциклета пред патрулката.
— Грешиш — спокойно отвръща Джак, взирайки се в гъстата гора. Слънчевите лъчи по зелените листа контрастират с налудничавите криволици на черните сенки. Всичко наоколо вибрира, разбивайки на пух и прах принципите на перспективата, — Тук е. Скривалището на Муншун и бандата на Блак Хаус.
Доктора спира до Сейнт Пиер и се включва в разправията:
— Клюна е прав! Нали вчера бяхме тук, тъпако! Да не мислиш, че не знаем какво говорим?
— Май момчетата имат право — приглася Дейл и посочва жълтата полицейска лента, която се полюшва между две дървета на петдесетина метра по-нататък през шосето. — Ето го отклонението за закусвалнята на Ед. Мястото, което търсим, вероятно се намира по-нататък…
„Много добре знаеш, че е тук — учудено си мисли Джак. — Иначе защо си се намазал с мед като Мечо Пух?“
Отмества очи към двамата мотоциклетисти, които също са пребледнели и едва се сдържат да не повърнат. Понечва да им каже нещо… в този миг забелязва с периферното си зрение някакво припърхване. Подтиска естествения потик да вдигне глава и да определи източника на движението. Нещо в него — да речем, едновремешният Джак Пътникът — му подсказва, че н бива да го прави. Някой вече ги наблюдава. По-добре да не знае, че са го забелязали.
Подпира безболната бухалка на капака на колата, чийто двигател работи на празен ход. Взима меда от Дейл и го подава на Клюна:
— Намажи се хубаво.
— Няма смисъл, проклет глупак такъв! — пени се мотоциклетистът. — Това… не е… мястото!
— Тече ти кръв от носа — спокойно отвръща Джак. — Съвсем слабо. И на теб, Док.
Другият избърсва с пръст носа си и слисано се взира в аленото петно.
— Ама аз си знам, че не е… — започва.
Пак онова пърхане в периферията на полезрението му. Джак не му обръща никакво внимание, гледа право напред. Тримата му спътници се взират в дърветата, но Дейл пръв забелязва онова, което търсят.
— Да пукна дано! — прошепва. — Табела, на която пише „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Тук ли беше одеве?
— А-ха. Тук е поне от трийсетина години.
— Мамка му! — отсича Клюна и намазва мед около носа си, налива и в ноздрите си. В червеникавокестенявата му викингска брада проблесват смолисти капки. — Щяхме да го подминем, докторе. Още малко и щяхме да стигнем до града. Ако не и до Рапид Сити, Южна Дакота. — Подава тубата на приятеля си и се обръща към Джак: — Извинявай, братле. Трябваше да се досетим. Съжалявам, задето те обидих.
— Къде е алеята? — пита Дейл. — А. Ето я. Бях готов да се закълна, че…
— Че няма нищо, знам — прекъсва го Джак. Усмихва се. Оглежда приятелите си. Бандата на Сойер. Изобщо не поглежда черните дрипи, които неспокойно припърхват наблизо, нито ръката си, която бавно измъква ругъра от колана. Винаги го е бивало да стреля в движение. Докато работеше в полицията, имаше само една-две награди за стрелба от място, но в състезанията по стрелба в движение неизменно се класираше сред първите петима. Няма представа дали е запазил едновремешните си умения, но тъкмо случай да разбере.
Усмихва се и наблюдавайки как Доктора маже меда около носа си, казва спокойно, сякаш разговаря с приятелите си:
— Нещо ни наблюдава. Не поглеждайте. Ще се опитам да го застрелям.
— Какво е? — пита Дейл и поддържа заблудата, като се усмихва. Не вдига глава, взира се право пред себе си. Вече съвсем ясно вижда сенчестата просека, която води към къщата на Бърнсайд. Готов е да се закълне, че преди малко я нямаше, но ето, че се е появила.