Сякаш в отговор на неизречените думи тихото, мелодично жужене леко нарушава монотонния си ритъм. Или Джак само си въобразява?
— Те пък защо са тук? — благоговейно пита Клюна.
— Не знам точно — отговаря Джак, обръща се към вратата замахва повторно с бухалката и нанася силен удар върху дървената плоскост. — Отвори се! — изкрещява. — Заповядвам ти в името на кралица Лаура де Лосиан! И в името на моята майка!
Разнася се протяжно скърцане, толкова силно и пронизително, че Дейл и Клюна отстъпват назад и потръпват. Клюна дори затулва с длани ушите си. В горния ъгъл на дървения плот зейва пролука, сетне сякаш някой го разрязва с трионче, следвайки очертанията на вратата. През образувалия се процеп става течение и лъха на мухъл. Джак надушва и друга миризма, едновременно противна и позната: вонята на леш, която ги посрещна в закусвалнята на Ед.
Посяга към валчестата дръжка. Тя се завърта без никакво усилие. И разкрива пътя към Блак Хаус.
Но преди Джак да подкани спътниците си да влязат, Док Амбърсън надава писък.
Някой — я Ъби, я Ти Джей, я възтъпичкият Рони — дърпа Тай за ръката. Болката е нетърпима, но това не е най-страшното. Дърпащият ръката му издава странно монотонно бучене, което отеква в съзнанието му. Чува се и някакво силно дрънчене
(Голямата комбинация, това е Голямата комбинация)
но бученето!… Леле, каква болка му причинява!
— Престани — мърмори Тай. — Престани, Ъби, иначе ще…
През бученето се долавят писъци, идващи отдалеч… Тай Маршал отваря очи. За сетивата му няма отсрочка — например поне за миг да недоумява къде се намира и какво му се е случило. Събитията, разиграли се в бараката, мигновено се открояват в съзнанието му като кошмарна гледка — примерно катастрофирала кола, около която лежат мъртвите пътници — която ти се натрапва, преди да си успял да извърнеш поглед.
Докато пукна старецът, Тай стиска зъби — подчини се на гласа на майка си и запази самообладание. Но щом завика за помощ, паниката се върна и го погълна. А може би е изпаднал в щок. Или и двете. Във всеки случай, докато е крещял за по-мощ, е припаднал. Колко ли време е бил в безсъзнание? Не може да прецени по светлината, която се процежда през отворената врата на бараката, тъй като изобщо не се е променила. Няма промяна и в дрънченето и стоновете, които издава гигантската машина — в този миг Тай разбира, че те отекват вечно, придружавани от писъците на децата и плющенето на камшиците на ужасяващите надзиратели, подканящи ги да работят по-усилено. Голямата комбинация никога не спира. Захранвана с кръв и ужас, тя няма почивен ден.
Но това бучене — това пукащо пращене, все едно издавано от най-голямата електрическа самобръсначка на света — то откъде идва, да му се не види?
„Муншун се качи на еднорелсовия влак — злорадо шепне въображаемият глас на Бърни. — На Еднорелсовия влак за Крайния свят.“
Сърцето на Тай се вледенява от ужас. Няма съмнение, че бученето издава въпросният еднорелсов влак, който в този миг спира в другия край на Стейшън Хаус Роуд. Муншун ще чака своето момче, своето зпедзиално мумдже, и като не го види (а не види и Бърн-Бърн), дали ще тръгне да го търси?
— Естествено, че ще дойде — прегракнало си отговаря Тай. — Бас държа!
Поглежда лявата си ръка. С каква лекота щеше да я измъкне от голямата халка, ако не бяха пустите белезници. За всеки случай прави няколко опита, но стоманената гривна само се удря в желязото и дрънчи. Другата половина — онази, дето Бърни пресягаше да улови, когато Тай го сграбчи за топките — се полюшва, напомняйки за бесилката в началото на Стейшън Хаус Роуд.
Непоносимото бучене, от което те избива на плач и зъбите ти се разклащат, ненадейно секва.
„Спрял е влака. Сега обикаля гарата, за да разбере дали не съм там. А като се увери, че ме няма, какво ще последва? Дали знае за това място? Естествено, че знае.“
Тревогата на Тай прераства в смразяващ ужас. Ако беше жив, Бърни щеше да го успокои, че няма от какво да се страхува, че порутената барака е негово тайно скривалище, в което е прекарал много щастливи мигове. Заслепен от налудничава арогантност, и през ум не му е минавало, че неговият мним приятел се е възползвал от заблудата му.
В съзнанието му отново прозвучава гласът на майка му — този път е почти сигурен, че наистина е тя. „Не бива да се осланяш на никого. Може да стигнат навреме, но може и да не успеят. Приеми, че няма да успеят. Опитай се да се измъкнеш сам.“