„Трябва да се махна оттук. Трябва да се добера до торбата… но как?“
Пак поглежда към Бърни. И отвратителното кълбо вътрешности. Отговорът идва сам. Отново протяга крак, но вече не към торбата. Подпъхва носа на маратонката си под примката, образувана от червата. Поизвръща се и леко замахва с крак. Примката се отделя от маратонката. И се замята върху торбата. Дотук добре. Ако успее и да я примъкне достатъчно близо, за да вкара в нея стъпалото си…
Опитвайки се да не мисли за съществото с уродливо издълженото лице, което бърза по Стейшън Хаус Роуд, отново протяга крак. Подхваща отвратителната примка и с неимоверно старание започва бавно да я придърпва.
— Изключено! — отсича Клюна. — Не може да е толкова голяма. И сам го знаеш, нали?
Джак поема дълбоко дъх, издиша, поема отново дъх и с нисък, плътен глас изрича една-единствена дума.
— Дий-амбър? — подозрително пита Сейнт Пиер. — Какво, по дяволите, е „дий-амбър“?
Джак не си дава труд да отговори. От грамадния тъмен облак жужащи пчели, надвиснал над полянката (патрулката вече не прилича на автомобил, а на черно-златисто хълмче досами верандата), се отделя едно насекомо. То — тя, защото това несъмнено е пчела-майка — прелита между Дейл и Доктора, спира за миг пред Клюна, сякаш го измерва с поглед (него или меда, с който щедро се е намазал), и започва да кръжи пред Джак. Тлъстата пчела е с антиаеродинамична форма и е едновременно нелепа и прекрасна. Джак вдига пръст като професор, наблягащ на важен момент от лекцията си, или диригент, който дава знак за начало на изпълнението. Пчелата каца на върха на пръста му.
— Тя ли те изпраща? — Задава въпроса толкова тихо, че никой не го чува, дори Клюна, застанал точно до него. Коя е тази „тя“ — майка му? Лаура де Лосиан? Джуди? Софи? Или някоя друга Тя, противопоставяща се на Пурпурния крал? Интуицията му подсказва, че е на верен път, но едва ли някога ще узнае отговора.
Пчелата вперва в него огромните си черни очи и продължава да пърха с крилца. Джак си дава сметка, че не се нуждае от отговор на тези въпроси. Дълго време беше Поспаланчо, но вече се е пробудил. Къщата не само е грамадна, но и бездънна, пропита е със зло и е наслоена с тайни, но какво от това? Нали има бухалката на Тай, има приятели, има д’ямба, а ето я и Кралицата на пчелите. Това му е достатъчно. Има всичко необходимо и може да се захване за работа. Хубавото — може би най-хубавото — е, че го прави с радост.
Доближава пръст към устните си и леко издухва пчелата във фоайето на Черния дом. В продължение на няколко секунди тя кръжи безцелно, после се стрелва наляво и изчезва зад странно раздута врата, която прилича на разплут шишко.
— Хайде — подканва спътниците си Джак. — Да вървим.
Те тревожно се споглеждат, сетне тръгват след него, за да сторят онова, което им е предопределено от съдбата.
Невъзможно е да се определи колко време остава бандата на Сойер в Блак Хаус — страховитата черна къща, излъчваща отрова, която причинява упадъка на Френч Ландинг и околните градчета. Невъзможно е също така да се даде каквото и да било описание на онова, което видяха там. Обиколката из Черния дом е в буквалния смисъл обиколка из мозъка на умопо-бъркан, а от подобно съзнание не можем да очакваме план за бъдещето или спомен за миналото. В мозъка на умопобъркания съществува само настоящето, което се състои от непрестанни пристъпи на истерия, параноични предположения и грандиозни самозаблуди. Нищо чудно, че всичко, което четиримата смелчаци виждат в Блак Хаус, се заличава от съзнанието им още щом напусне полезрението им, оставяйки след себе си само тревожен шепот — може би далечен отглас от крясъка на опопанакса. И добре, че е милосърдната амнезия, иначе биха се побъркали.
Пчелата-майка ги води, а огромният рояк пчели ги следва — толкова е голям, че обагря въздуха в черно и златисто — изпълвайки с шумолене стаите, застинали в тишина от векове (ние, разбира се, си даваме сметка, било то интуитивно или съзнателно, че Блак Хаус е съществувала много преди Бърни да изгради крилото в близост до Френч Ландинг), На едно място четиримата смелчаци се спускат по стълбище от зелено стъкло. В пропастта под стъпалата кръжат птици, подобни на лешояди с човешки лица — разтегнати в писък личица на отвлечени дечица. Около маса в дълго помещение, подобно на спален вагон, са седнали оживели герои от детски анимационни Филми — два заека, лисица и наглед друсан жабок с бели ръкавици — които ловят някакви насекоми, подобни на бълхи, и тъпчат в устите си. Със сигурност са герои от Филми — черно-бели Филмчета от четирийсетте години на двайсетия век — но изглеждат съвсем истински. Когато бандата на Сойер ги подминава, заекът многозначително намига на Джак, а другото му око е толкова кръвожадно! Прекосяват празен салон, кънтящ от крясъци на чужд език, който наподобява на френски, но не е. В друга зала под нажежено тропическо слънце се простира джунгла със зеления цвят на повръщано. От едно дърво е провиснал грамаден пашкул, в който като че ли има зародиш на драконче.