„Съвсем нормално е — какво ли не ми мина през главата.“
— Момчета, не зная дали успяхте да разгледате внимателно отсрещната стена — подхвърля Доктора, — но тези заоблени бели камъни ми мязат на черепи.
Клюна хвърля един поглед и отново се втренчва пред себе си:
— Повече ме притеснява ей-онова.
Над скалите, напомнящи на изпотрошени зъби и закриващи хоризонта, се извисява огромна плетеница от стомана, стъкло и машинарии, която се губи в облаците. Някакви миниатюрни фигурки се бъхтят по нея и забързано сноват нагоре-надолу; чува се и плясъкът на камшици. Отдалеч наподобява гърмеж на ловни пушки.
— Какво е това, Джак?
Първата му мисъл е, че това са Разрушителите на Пурпурния крал, но не са — твърде са многобройни. Това здание е нещо като фабрика или електроцентрала, задвижвана от роби. От деца, които не са достатъчно талантливи да станат Разрушители. Обзема го неудържима ярост. Пчелите сякаш долавят промяната в настроението му, жуженето им се усилва.
В съзнанието му шепнешком се обажда Спийди: „Не е моментът да се гневиш, Джак — най-важното е да спасиш малкия. А вече не разполагаш с почти никакво време.“
— За Бога! — възкликва Дейл и посочва нещо: — Наистина ли е онова, на което ми прилича?
Посочва бесилката, надвиснала като скелет над наклонения път.
— Ако питаш дали е бесилка, печелиш комплект прекрасни прибори от неръждаема стомана и се класираш за следващия кръг на състезанието — отвръща Доктора.
— Вижте колко обувки — продължава Гилбъртсън. — Защо ли ги трупат така?
— Един Бог знае — обажда се Клюна. — Сигурно така е прието. Колко ни остава, Джак? Имаш ли представа?
Сойер оглежда пътя напред, после извръща очи към другия път, който се отклонява наляво, покрай допотопната бесилка.
— Малко — отвръща. — Мисля, че вече…
В този момент в далечината проехтяват писъците. Това са Писъците на дете, което е на границата на лудостта. Или може би отвъд.
Тай Маршал чува усилващото се жужене на пчелите, но е убеден, че звукът е плод на въображението му, че е само гласът на нарастващата му тревога. Няма представа за кой ли път вече се опитва да приплъзне кожената торба на Бърни нагоре по стената на бараката. Съвсем е забравил за чудатата шапка, която прилича на платнена, но е изработена от нещо като метал — и през ум не му минава, че ако я свали, координацията му може да се подобри. Знае само, че е уморен, потен, трепери и може би е в шок, както и че ако и този път не достигне торбата, ще трябва да се откаже.
Казва си: „Още малко и ще тръгна с Муншун, ако ми обещае чаша вода.“ Но храбростта на Джуди му е вродена, както и част от царствената настойчивост на Софи. Пренебрегвайки болката в бедрото, отново започва да приплъзва торбата по стената, като същевременно протяга дясната си ръка.
Двайсет и пет сантиметра… двайсет сантиметра… най-доброто му постижение до момента…
Торбата се накланя наляво. Отново ще се изплъзне от стъпалото му.
— Не! — прошепва той. — Не и този път.
Притиска я още по-плътно към стената и продължава да я примъква нагоре.
Петнайсет сантиметра… десет сантиметра… седем сантиметра, торбата все повече се накланя наляво, още миг и ще падне…
— Не! — крясва Тай и въпреки нетърпимата болка се привежда колкото е възможно повече. Гръбнакът му изпуква, също и изкълченото му рамо. Но докосва торбата… и се вкопчва в нея. Дръпва я, но в последния момент едва не я изпуска.
— Няма начин, Бърни! — изпъшква задъхано и я придърпва с една ръка, после я притиска към гърдите си. — Няма да се хвана на този изтъркан трик, не можеш да ме преметнеш баш с него. — Захапва я със зъби. Кожата вони на гнилоч — одеколон „Бърнсайд“. Но Тай не обръща внимание на вонята, а бързо дръпва връзките. Отначало му се струва, че торбата е празна, и надава тих, плачлив стон. После зърва сребърен отблясък. Плачейки през зъби, протяга ръка, бръква вътре и измъква ключа.
„Не бива да го изпускам — мисли си. — Ако го изпусна, ще обезумея. Наистина ще обезумея.“
Не го изпуска. Пресяга се над главата си, напъхва го в малката ключалка на желязната гривна и го превърта.
Много бавно измъква ръката си от стоманената халка на стената. Белезниците падат на пръстения под на бараката. Внезапно го осенява поразително убедително хрумване: в действителност все още се намира в Блак Хаус, заспал е върху парцаливия дюшек в килията с помийната кофа в единия ъгъл и паница претоплена говежда яхния в другия. То е плод на изтощения му мозък, който се опитва да му вдъхне надежда. Преди сам да стане на яхния.