Отвън долитат тракането на Голямата комбинация и писъците на децата, които я задвижват, крачейки безспирно с разкървавените си крачета. Някъде там се крие и Муншун, който иска да го заведе на още по-ужасно място.
Само че не сънува. Не знае накъде да тръгне или как да се върне в собствения си свят, но като начало трябва да се махне от тази барака и въобще от това място. Залитайки като пострадал при злополука, който за пръв се изправя на крака след дълъг престой на легло, Тай Маршал прескача трупа на Бърни и излиза от бараката. Денят е мрачен, околният пейзаж е безрадостен и дори тук над цялата околност доминира небостъргачът на болката и къртовския труд, но въпреки това Тай изпитва огромно задоволство дори само от факта, че отново е на дневна светлина. И е свободен. Едва когато загърбва бараката, осъзнава как нито за миг не се е съмнявал, че тук ще намери смъртта си. Затваря очи и вдига лице към сивото небе. Въобще не забелязва създанието, което се е присламчило към стената на бараката и изчаква да се увери дали като излезе, Тай ще бъде с шапката. Когато се убеждава, че устройството все още е на главата на малкия, господарят Малшун — това е възможно най-сполучливата имитация на името му — пристъпва напред. Уродливото му лице е като вдлъбнатата част на огромна лъжица за сервиране, облечена в кожа. Единственото му око е изцъклено. Алените устни са разтегнати в ужасяваща усмивка. Като протяга ръце и сграбчва Тай, малкият се разпищява — не само от страх и изненада, а от ярост. Толкова се мъчи да се освободи, положи такива нечовешки усилия!
— Ш-шт — шепне господарят Малшун и тъй като Тай продължава да надава неистови крясъци (на по-горните етажи на Голямата комбинация някои деца се обръщат по посока на шума, Докато свирепите людоеди надзиратели с удари на камщици ги принуждават отново да се захващат за работа), сюзеренът на Абала изрича една-единствена дума на Злата реч: — Пнунг.
Краката на Тай се подкосяват и само желязната хватка на чудовищното същество му попречва да се строполи на земята. Долната му челюст провисва, потичат му лиги, от гърлото му продължават да се изтръгват протестни стонове, но вече не пищи. Господарят Малшун накланя към Голямата комбинация лицето си, което прилича на лъжица, и се ухилва. Животът е прекрасен! После надниква в бараката — съвсем набързо, но с огромно любопитство.
— Видя му сметката — отбелязва. — При това беше под въздействието на шапката. Удивително момче! Чуй какво ще ти кажа — Кралят иска да се запознае с теб, преди да заминеш за Дин-та. Може дори да те почерпи с торта и кафе. Представяш ли си, млади Тайлър! Торта и кафе в компанията на Абала! Торта и кафе с Краля!
— … не искам да ходя… искам вкъщи… при мама-аа… — Думите се отронват тихо, несвързано, бавно, като изтичаща кръв от смъртоносна рана.
„Ловецът на таланти“ докосва с пръст устните му и те мигом се свиват.
— Ш-шт — повтаря. — Да имаш бъбрив спътник е едно от най-досадните неща в живота. А нас ни чака дълъг път заедно. Далеч от дома, приятелите и семейството ти… ама не плачи сега, де. — Забелязва, че очите на малкия се напълват със сълзи, които се търкулват по гладките му страни. — Не плачи, мъничък Тай. Ще си намериш нови приятели. Например Главния разрушител. Него всички момчета го обичат. Нарича се господин Бротиган. Той сигурно ще ти разкаже за многобройните си бягства. Такава смехория! Направо са умопомрачителни! А сега е време да вървим! И не забравяй — торта и кафе с Краля!
Господарят Малшун е набит и кривокрак (в интерес на истината краката му са значително по-къси от уродливо издълженото му лице), но затова пък силен. Пъхва Тай под мишница, сякаш е не по-тежък от вързоп чаршафи. Хвърля последен поглед към мъртвеца, но загубата не го натъжава особено — в северната част на щата Ню Йорк има един многообещаващ младок, а Бърни и без друго вече си изпя песента.
Накланя глава и надава беззвучен, кудкудякащ кикот. После потегля, като не пропуска хубавичко да нахлупи шапката върху главата на малкия. Тай е не просто Разрушител — той е може би най-силният Разрушител, който се е раждал. За щастие още не е осъзнал собствените си сили. Може би нищо няма да се случи, дори шапката да падне, но най-добре да не рискува.
С бодра крачка — дори тананикайки си — господарят Малшун излиза от клисурата, завива наляво по Конджър Роуд, по който му предстои да измине около километър до Стейшън Хаус Роуд, и се вцепенява. На пътя му стоят четирима мъже, на неговия език четирима „тер-та“. Това е жаргонна, доста нецензурна дума. В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че Тер е онзи период от цикъла на пълноземието, в който добитъкът се покрива за разплод. Господарят Малшун гледа на света отвъд Черния дом като на някакво огромно caldo largo, кремсупа от живи същества, от която може да загребва — единствено и само в полза на Абала, разбира се! — когато си пожелае. Четирима мъже от Тер? Малшун презрително свива устни, от което дълбоки бръчки прорязват лицето му. Какво правят тези хора тук? Какво се надяват да постигнат? Усмивката му вече не е толкова победоносна, като забелязва тоягата в ръцете на единия. От нея се излъчва светлина, която непрекъснато променя цвета си, но някак си сърцевината остава бяла. Ослепителна светлина. Малшун е чувал само за един предмет, блестял някога по подобен начин, и това е Кълбото на вечността, познато като Талисмана ако не на друг, поне на едно малко, скитащо момче. Някога това момче докоснало кристалното кълбо и силата, предадена чрез докосването, никога не изчезва.