— Кралят май ще трябва да си търси нов слуга — отбелязва Клюна. Избърсва от лицето си алените капки, взира се в кръвта и съсухрящата се плът и най-спокойно прокарва дланта си по избелелите си джинси, за да я почисти. — Хоум ран, Джак. И слепец ще го види.
Дейл, който държи Тайлър на ръце, отсича:
— Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.
Полицейският началник на Френч Ландинг внимателно помага на момчето да се изправи на крака. Тайлър го поглежда, после се обръща към Джак. В замъгления му поглед припламва искрица. Може би изпитва облекчение, а може би осъзнава какво се е случило.
— Бухалка — казва. Толкова е пресипнал, че спасителите му едва разбират какво говори. Той се прокашля и прави втори опит: — Бейзболна бухалка. Сънувах я.
— Така ли? — Джак коленичи и му я подава. Тай не проявява желание да вземе чудодейната бухалка на Ричи Сексън, само я докосва. Приковал е поглед върху Джак. Сякаш се опитва да почувства присъствието му. Да го проумее. Да осъзнае, че наистина спасен.
— Джордж — казва. — Джордж. Ратбън. Всъщност е сляп.
— Да. Понякога слепите разбират повече от зрящите. Но ти това си го знаеш, нали, Тайлър?
Хлапакът кимва. Джак не е виждал по-изнурен, по-потресен и замаян, по-измъчен човек.
— Искам… — казва момчето, навлажнява устни и отново се прокашля. — Искам… пия. Вода. Искам мама. Искам при мама.
— Прекрасна идея — отбелязва Доктора. Хвърля тревожен поглед към разкашканите останки на създанието, което мислено продължава да нарича Муншун. — Да заведем малкия юнак в Уисконсин, преди да е довтасал някой приятел на Едноокия.
— Точно така — подкрепя го Клюна. — Изгарянето на Черния дом е втора точка от плана ми. Настоявам аз да драсна първата клечка. А може и отново да използвам пръстена си. Но като начало предлагам да се омитаме.
— Подкрепям те с две ръце — обажда се Дейл. — Тай едва ли може да стигне много далеч или да ходи много бързо, но ще се редуваме да го носим на конче…
— Не! — отсича Сойер.
Тримата го зяпват — всеки изпитва в различна степен смайване и ужас.
— Джак — с необичайна мекота започва Клюна, — чувал ли си, че не бива да се прекалява с гостоприемството?
— Още не сме свършили — отсича Сойер. После тръсва глава и се поправя: — Тай не е свършил.
Джак Сойер, който е коленичил насред Конджър Роуд, си мисли: „Не бях много по-голям от това дете, когато прекосих Америка — и Териториите, за да спася живота на майка си.“ Знае, че е самата истина, същевременно е неспособен да повярва. Не помни какво е да си едва на дванайсет години, нито на ден повече, да си изплашен до смърт, почти никой на света да не се интересува от теб, да те преследват всички зли сили в два свята. Крайно време е тази история да приключи — Тай мина през деветте кръга на ада и заслужава да си отиде у дома.
За съжаление одисеята не е приключила. Остава да се извърши едно последно дело.
— Тай.
— Искам. Вкъщи.
Дори преди малко в погледа му и да са проблесвали искрици здрав разум, сега са помръкнали. Лицето му е безизразно като на бежанец на граничен пункт или арестант на портала на концлагер. Чертите му са сковани в каменната маска на човек, който е прекарал твърде много време на опасния опопанаксов терен на упадъка. При това е дете, дявол го взел, още е невинно дете. Не заслужава онова, което му готви Джак Сойер. Но и Джак не заслужаваше онова, което му се случи навремето, затова пък оцеля — живо свидетелство за небивалите си приключения. Това нищо не доказва, разбира се, но поне му дава кураж да се държи като мръсник.
— Тай. — Сграбчва малкия за раменете.
— Вода. Майка. Вкъщи.
— Не — отвръща Джак. — Още не. Завърта детето на сто и осемдесет градуса. Петната от кръвта на Малшун се откроявът върху мъртвешкибледото лице на малчугана. Джак чувства, че другарите му — които заради него изложиха на риск живота и здравия си разум — започват да го гледат накриво. Няма значение. Трябва да изпълни дълга си. Той е стражар, а тук със сигурност се извършва престъпление.
— Тай.
Малчуганът не реагира; продължава да стои с приведени рамене. Опитва се бъде бездушна плът, която не прави друго, освен да диша.
Джак посочва грозната грамада от подпори, каиши, греди и димящи комини. Посочва изнемогващите хлапета, които от това разстояние приличат на мравки. Голямата комбинация се губи нагоре в облаците и надолу в мъртвата земя. Колко е висока, на каква дълбочина се намират основите й? Два километра? Четири? Над облаците също ли има дечица, които треперят от студ и дишат с кислородни маски, но се трудят безспир — задвижват механизмите и дърпат лостовете? А има ли дечица, които се пържат в жегата на подземните огньове? В лисичи бърлоги и дупки на плъхове, където никога не огрява слънце?