— Онзи чернокож ми каза нещо.
— Какво? — пита Клюна.
— Каза ми: „Нека го взема… може би все още има надежда.“
Док Амбърсън, който е лекувал не една и две огнестрелни рани, се изсмива скептично:
— Ти да не му повярва?
— Тогава не. Но като влязохме във фургона и не намерихме никого…
— А нямаше и задна врата — допълва Клюна. Доктора сякаш започва да вярва в невероятното.
— Наистина ли мислите…
— Аз — да — казва Дейл Гилбъртсън и избърсва сълзите си. — Трябва да се надявам. А вие, момчета трябва да ми помогнете.
— Става — съгласява се Клюна. — Ще ти помогнем.
Смятаме, че е настъпил моментът най-сетне завинаги да се разделим с тях и да ги оставим под синьото лятно небе, недалеч от Бащата на водите, край дървена естрада обляна с кръв.
Скоро животът отново ще ги завърти и те ще бъдат повлечвни от яростното му течение, но в този миг са заедно, сплотени от надеждата за общия ни приятел.
Да ги оставим така, какво ще кажете?
Да ги оставим да се надяват.
Имало
едно време
в Териториите…
ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ (както започваха най-хубавите приказки, когато всички живеехме в гората и никой не живееше другаде), един белязан капитан от външната охрана на име Фарън, който превел едно изплашено момченце на име Джак Сойер през павилиона на Кралицата. То обаче не видяло покоите й, тъй като минали през лабиринт от тайни ходници и запуснати стаи, в които паяците тъчели гъстите си мрежи по ъглите и лъхали топли течения, пропити с кухненски миризми.
Най-сетне спрели, Фарън хванал малкия под мишниците и го вдигнал.
— Пред тебе има един капак — прошепнал, — спомняш ли си? Струва ми се, че вече си бил тук. Струва ми се, че бяхме заедно, но като че ли бяхме по-млади, а? Приплъзни го наляво. Джак се подчинил и изведнъж пред погледа му се разкрила спалнята на кралицата — пълна с множество хора, които я чакали да умре… точно както Джак чакал майка си да умре в стаята в хотел „Алхамбра“ в Ню Хампшър. Помещението било просторно и ярко осветено, наоколо се суетели медицински сестри, които си давали вид на много заети, тъй като не знаели как да помогнат на своята пациентка. Като надникнало в тази стая, момчето видяло една жена, която отначало помислило за собствената си майка, пренесла се тук по магически начин; ние гледахме с него, но и през ум не ни е минавало, че години по-късно вече порасналият Джак Сойер ще бъде положен на същото легло, на което за пръв път видя двойницата на майка си. Паркъс, който го пренесе от Френч Ландинг до Вътрешните земи, стои сега пред същия онзи отвор, който навремето капитан Фарън показа на Джак. С него е Софи от Каниа, вече известна в Териториите като „младата кралица“ и „Софи Добрата“. Днес в спалнята няма медицински сестри — Джак лежи без мълвно под бавно въртящия се вентилатор. Целият е бинто ван, а плътта, която се вижда изпод превръзките, е белезника ва. Спуснатите му клепачи са пурпурносинкави. Тънкият чаршаф, придърпан до брадичката му, се повдига и се спуска едва забележимо… но все пак се движи. Джак диша. Засега поне е жив.
— Ако не бе докосвал Талисмана… — промълвява Софи.
— Ако не бе докосвал Талисмана и не го бе държал, щеше да умре още преди да стигна до него — довършва Паркъс. — Но, разбира се, ако не беше Талисманът, той въобще нямаше да бъде тук.
— Каква е възможността да остане сред живите? — поглежда го тя. Някъде, в един друг свят, Джуди Маршал постепенно се връща към обичайния ритъм на живота в предградията. Но на двойницата й е отредена друга съдба — в тези краища на мирозданието отново настанаха трудни времена. Очите й блестят с царствен, непоколебим блясък: — Кажете ми истината, сър, не ме лъжете.
— Не бих си и помислил да ви мамя, милейди. Смятам, че благодарение на остатъчната защитана Талисмана този човек ще се излекува. Някоя сутрин или вечер, както седите до него, той ще отвори очи. Няма да бъде днес, нито тази седмица, но скоро ще се случи.
— А ще се завърне ли в неговия свят? В света на неговите приятели?
Паркъс я е довел тук най-вече защото в помещението се усеща духът на момчето Джак — призрачен и по детски очаровате лен и невинен. Джак бе идвал тук, преди да поеме пътя на из питанията, който в известен смисъл го закали. Онова, което изненадва Паркъс у вече порасналия Джак — и го изпълва с вълнение, което едва ли някога отново ще изпита, е колко много от момчешката невинност се е запазила в зрелия мъж.
Това, разбира се, също е дело на Талисмана.
— Паркъс? Мисълта ви се рее някъде.
— Недалеч, миледи, недалеч. Питате ме дали ще се завърне в своя свят, след като получи три, ако ли не и четири смъртоносни рани… и дори бе пронизан в сърцето. Доведох го в този свят, защото тук магията, която го докосна и промени живота му, е по-силна; за добро или за зло от ранното му детствоТериториите са живителен извор за Джак Сойер. И сполучих. Той е жив. Но ще се събуди различен. Ще бъде като… Чернокожият старец млъква и потъва в дълбок размисъл. Софи мълчаливо чака. От кухнята долитат виковете на готвач, който ругае помощника си.