— Има животни, които живеят в морето и дишат с хриле — проговаря най-сетне Паркъс. — В течение на много, много години те развиват бели дробове. Подобни създания могат да съществуват както под водата, така и на сушата. Нали?
— Така ме учеха като малка — търпеливо се съгласява Софи.
— Но при някои организми хрилете изчезват и те могат да живеят само на сушата. Според мен промененият Джак Сойер прилича именно на тях. Същества, които са като двама ни с вас, могат да се гмуркат и да плуват под водата известно време, както и той вероятно ще може да гостува в своя свят за кратко… след време, разбира се. Но ако вие или аз се опитаме да останем завинаги под водата…
— Ще се удавим.
— Така е, ще се удавим. Същото ще се случи и с Джак, ако се опита отново да се засели в своя свят, да се върне в къщурката си в Норуей Вали; само за няколко седмици, ако ли не за дни раните му ще се отворят. Може би смъртта ще настъпи под различна форма — в смъртния акт ще пише, че той е починал от инфаркт, да речем — но действителната причина ще си остане куршумът от револвера на Уонда Киндърлинг. Онзи куршум, който прониза сърцето му. — Паркъс се озъбва и гневно изръмжава: — Омразна жена! Сигурен съм, че Абала е подозирал за съществуването й колкото и аз самият, но какви поразии направи!
Софи не обръща внимание на тази забележка. През процепа в платнената стена мълчаливо се взира в спящия мъж на леглото.
— Осъден е да живее в приятна страна като тази… — Тя се обръща към Паркъс. — А тя е приятна, нали, сир? Приятна страна въпреки всичко.
Той се усмихва и се покланя. На врата му се полюшва зъб от акула, окачен на златна верижка.
— Така е.
Тя кима отривисто:
— Значи животът тук може да не му се стори толкова ужасен.
Паркъс не отвръща. След миг престорената твърдост я напуска и раменете й се отпускат.
— За мен би било истинско мъчение — прошепва. — Да бъда изгонена от собствения си свят, да се връщам само понякога, съвсем за малко… като затворник, пуснат под гаранция… и да бързам да го напусна още щом закашлям или усетя болка в гърдите… Би било истинско мъчение.
Паркъс свива рамене:
— Ще трябва да се примири. Независимо дали му харесва или не, вече няма хриле. Вече е рожба на Териториите. Бог ми е свидетел, че има достатъчно работа за него и отсам. Делото на Кулата върви към своя край. Вярвам, че на Джак Сойер му е отредено да участва, но не го твърдя със сигурност. Във всеки случай, когато оздравее, няма да стои със скръстени ръце. Той е стражар, а за стражарите винаги се намира работа.
Жената поглежда през процепа в стената и красивото й ли це се разкривява от тревога.
— Трябва да му помогнете, мила моя.
— Обичам го — едва чуто прошепва тя.
— И той ви обича. Но предстоят трудности.
— Защо е необходимо всичко това, Паркъс? Защо животът винаги изисква толкова много, а в замяна ни дава толкова малко?
Чернокожият старец я придърпва към себе си и я прегръща; тя не се противи, а отпуска глава на гърдите му. В тъмния коридор зад помещението, в което спи Джак Сойер, Паркъс отвръща на зададения въпрос с една-едничка дума:
— Ка.
Епилог
ТЯ СЕДИ ДО леглото му през първата нощ на Пълноземната луна, десет дни след разговора с Паркъс в тайния ходник. Навън децата пеят „Денят на младите посеви“. В скута й лежи започната бродерия. Лято е, жарко и задушно лято, във въздуха витае тайнственост, типична за този сезон.
В същото онова помещение с платнени стени, издуващи се от ветреца, където някога лежеше двойницата на майка му, Джак Сойер отваря очи.
Софи оставя бродерията настрана, навежда се към него и нежно му прошепва:
— Радвам се, че се върна. Сърце мое, живот мой, любов моя — добре дошъл.
14 април 2001 г.