„Традиционното доверие и добросъседски отношения, топлата отзивчивост и щедрост към всички [пише Уендъл Грийн, опивайки се от собствените си словоизлияния] биват ежедневно разяждани от ръждата на тревогата. Страхът, отчаянието и подозрението тровят духа на нашите общности, били те малки или големи, защото изправят съсед срещу съседа и си правят гаргара с добрите нрави.
Две деца бяха сполетени от ужасна смърт, а останките им — оглозгани. Изчезна и трето дете. Осемгодишната Ейми Сейнт Пиер и седемгодишният Джони Ъркнам станаха жертва на чудовищните страсти на демон в човешки облик. Те няма да познаят щастието на младостта и задоволството на зрялата възраст. Скърбящите им родители никога няма да дочакат внуци, които да радват старините им. Родителите на другарчетата им се мъчат да предпазят своите деца, като ги затварят в домовете си, както постъпват впрочем и родителите на онези деца, които не са познавали починалите. В резултат летните лагери и инициативите за младежта са отменени във всички градове и общини в окръга Френч Каунти.
С изчезването на Ърма Френо седем дни след смъртта на Ейми Сейнт Пиер и едва три дни след смъртта на Джони Ъркнам търпението на обществеността застрашително се изчерпва. Както вече стана дума в предишен материал на настоящия кореспондент, Мърлин Граасхеймър, петдесет и две годишна, безработна без постоянно местожителство, във вторник вечерта бе нападната и пребита в глуха уличка в Грейнджър от група младежи с неизвестна самоличност. Подобно произшествие се случи и в ранните часове в четвъртък, когато Елвар Преториус, трийсет и шест годишен шведски турист на обиколка в нашата страна, стана жертва на покушение от трима бандити, също с неизвестна самоличност, докато спеше в Лейф Ериксън Парк в Ла Ривиер. Граасхейлгър и Преториус нямаха тежки травми, но в бъдеще хулиганските прояви несъмнено ще завършват с все по-сериозни последствия.“
Том Лънд хвърля един поглед на следващия абзац, в който се описва ненадейното изчезване на малката Френо, както си играела на тротоара на Чейс Стрийт, и става от бюрото.
Боби Дюлак продължава да чете, после възкликва:
— Хей, Том, непременно трябва да чуеш това. Виж как завършва: „Кога ще е следващият удар на Рибаря?
Защото, приятели, не бива да се заблуждавате — той няма да спре дотук.
И кога най-сетне полицейският началник Дейл Гилбъртсън ще изпълни дълга си и ще спаси жителите на окръга от чудовищните издевателства на Рибаря и обяснимите изблици на насилие, породени от бездействието на органите на реда?“
Той се отправя с тежки стъпки към средата на стаята. Страните му пламтят. Поема дълбоко дъх и изпуска удивително дълга въздишка.
— Как ти звучи „следващият удар“? Който ще попадне право в слонския задник на самия Уендъл Грийн.
— Напълно си прав. Какви са тия алабализми? „Обяснимите изблици на насилие“?! Тоя казва на хората, че спокойно могат да трепят всеки, който им се стори подозрителен!
Боби насочва показалец към Лънд.
— Аз лично ще го пипна. Обещавам ти. Жив или мъртъв, ще го пипна.
Том Лънд взема мъдрото решение да не изрича първите думи, които му идват наум, и безмълвно кима. Пръстът продължава да стърчи. Том отвръща:
— Ако ти дотрябва помощ, май трябва да се обърнеш към Холивуд. На Дейл не му провървя, но може би ти ще имаш по-голям късмет.
Боби отхвърля предложението:
— Няма нужда. Ние с Дейл… и с теб, разбира се, чудесно ще се справим и сами. Но аз лично ще го пипна. Гарантирам. — Замлъква за миг, сетне допълва: — Впрочем Холивуд се пенсионира, когато се премести тук, не помниш ли?
— Холивуд е твърде млад за пенсия. Дори по стандартите на нашата служба едва прохожда. Което пък значи, че ти още си ембрион.
Оставяме ги да се смеят дружно, напускаме стаята на дежурните, издигаме се в небето и се понасяме към Куин Стрийт — съседната пресечка в северна посока.
На няколко преки източно от полицейския участък пред погледа ни се разгръща нисък асиметричен архитектурен ансамбъл, състоящ се от централна сграда с множество пристройки, разположен сред хълмиста ливада с издигащи се тук-там високи дъбове и кленове, която се простира по продължението на цялата пресечка и чийто гъст жив плет се нуждае от подкастряне. Очевидно това е някаква институция — на пръв поглед основно училище със свободна програма, която позволява занятията да се провеждат в класни стаи без стени, вероятно в страничните крила, докато в централната сграда се помещават управата и столовата. Спускаме се по-ниско и чуваме жизнерадостния рев на Джордж Ратбън, който долита едновременно от няколко прозореца. Голямата остъклена врата на входа се отваря и от сградата излиза елегантна жена с изискани очила, която стиска плакат, навит на руло, и ролка тиксо. Без да губи време, се извръща и с бързи, сръчни движения прикрепва плаката на вратата. На средния пръст на дясната й ръка игриво проблесва тъмносив скъпоценен камък с големината на лешник.