Незабелязано пристъпваме през отворената врата, проследяваме посоката на все по-нетърпеливия поглед на Ребека и се натъкваме на масивен задник в сивозеленикав панталон — работодателят на Ребека е коленичил на пода и се е напъхал почти до кръста в метална каса с внушителни размери, в която забелязваме счетоводни книги и известен брой хартиени пликове, очевидно натъпкани с пари. Веселяка ги измъква и няколко банкноти изпадат на пода.
— Оправи ли плаката? — пита, без да се обръща.
— Аха — потвърждава тя. — Ама че чудно време се е отворило за славния случай, тъкмо както се полага. — Говори с изненадващо добър ирландски акцент, макар и малко неопределен. Най-екзотичното място, което е посещавала в живота си, е Атлантик Сити — Веселяка я заведе там преди две години, когато спечели наградата за най-редовен клиент на една авиокомпания, и двамата прекараха пет вълшебни дни. Усвоила е акцента от архивните Филми.
— Мразя Празника на ягодите — мърмори Веселяка и вади последните пликове от касата. — Жените и децата на дъртите зомбита се мотаят тук цял ден и така ги пощуряват, че после трябва да ги упояваме до смърт, само и само да мирясаме малко. И ако искаш да знаеш, мразя балони. — Изсипва банкнотите на пода и започва да ги сортира.
— Питах се само, нали съм простичко момиче от провинцията, защо бе тъй наложително мойто присъствие още в ранни зори на тържествения ден.
— И знаеш ли какво още мразя? Цялата тая работа с музиката. Не стига, че зомбитата пеят, ами и оня тъп диджей, Симфоничния Стан, ни проглушава ушите с всичките му джаз-плочи, Боже опази, а после сме седнали да си говорим за силни усещания.
— Предполагам, че искаш да направя нещо с тия пари преди началото на забавлението — заявява Ребека с нормален американски акцент.
— Време е да се отскочи до Милър. — Веселяка има сметка на фалшиво име в Стейт Провидънт Банк в Милър, на шейсет километра от Френч Ландинг, която се захранва с парични депозити, оскубани от фонда за пациентите под предлог, че са изразходвани за допълнителни стоки и услуги. С пълни шепи пари Веселяка се извръща към Ребека, без да става от пода. — Божичко, краката ти наистина са божествени. Не може да не се прочуеш с такива крака.
— Мислех, че няма да ти направят впечатление.
Веселяка Макстън е на четирийсет и две години. Има хубави зъби, гъста коса, обло лице с прямо изражение и издължени кафяви очи, които винаги изглеждат влажни. Освен това има две деца — Трей, на девет години, и Ашли, на седем години, отскоро с диагноза „неспособност да се съсредоточава“, което по предварителни изчисления ще струва на Веселяка минимум две хиляди долара годишно само за лекарства. Разбира се, има и съпруга — вярна спътница в живота — която се нарича Марион и е трийсет и девет годишна, висока метър и шейсет, на тегло близо осемдесет и пет килограма. На всичкото отгоре снощи той задлъжня с тринайсет хиляди долара в резултат на неразумно залагане за мача на „Бруърс“ — същият, за който Джордж Ратбън тъкмо дърдори по радиото. Разбира се, че краката на госпожица Вилас му правят впечатление — как няма да му направят впечатление такива съвършено изваяни „архитектурни“ орнаменти.
— Но преди да отскочиш дотам, дали да не се поизтегнем на дивана да се позакачаме?
— О, какво точно имаш предвид?
— Малко гриз-гриз.
— Ах, ти, романтичен дявол такъв — закачливо подхвърля Ребека, но забележката изобщо не достига до съзнанието на Макстън. Веселяка си въобразява, че наистина е много романтичен.
Ребека елегантно се плъзва от бюрото, докато в това време работодателят й се изправя доста тромаво и с ритник затваря вратата на касата. Очите му влажно проблесват, той прави две-три тромави крачки по плътния килим и прегръща Ребека през тънкия кръст, същевременно стоварвайки купчината пликове на бюрото. Разкопчава си колана, преди да пристъпи към дивана.
— Може ли да го видя? — подхвърля хитрата Ребека, която прекрасно знае как да замъгли разсъдъка на своя любовник, и…
… и преди Веселяка да е изпълнил молбата й, ние благоразумно се понасяме към фоайето, което е все още безлюдно. Наляво от рецепцията започва дълъг коридор, който свършва пред две големи бели остъклени врати с надписи съответно „МАРГАРИТКА“ и „ЗЮМБЮЛ“ — имената на отделенията, към които водят.
В дъното на боядисания в сиво коридор на „Зюмбюл“ някакъв мъж с провиснал гащеризон тръска пепелта от цигарата си върху теракотените плочки, по които със съвършена мудност влачи мърляв парцал. Ние влизаме в „Маргаритка“.