— Какво нещастие! Какво голямо нещастие! — започна тя още от вратата. Но радостта вече кипеше в мене. Какво по-хубаво след толкова безименни тревоги да бъдеш в своя дом! Аз ударих леко бабата по рамото и казах:
— Ти си счупила нова чаша? Нищо. Нищо даже и ако си счупила десет от най-хубавите чаши.
— Господи! — възкликна тя.
Аз си влязох в стаята. Бедната женица се чувствуваше винаги нещастна, когато нейните треперещи ръце й изневеряваха. Нищо. Аз не исках и да мисля за това. Радостен, въздъхнах сред любимата обстановка и се излегнах на отоманката.
Навън се свечеряваше. Камбана биеше за вечерня и нейните удари се преплитаха с гласа на някакъв вестникар, който високо провъзгласяваше новините на своите вестници. Когато минаваше под прозорците ми, той вече крещеше най-голямата си новина — и тя възбуди моето любопитство. Повиках старата жена и я пратих да купи всички вестници. Няколко минути по-късно аз четях:
От известно време в столицата ни се случват странни и поразителни по своята прилика неща.
Следваше едно дълго описание на случката с русата провинциалистка, която тъй трагично загина пред своята квартира. После:
Но ето че завчера гражданите бяха свидетели на една втора такава случка. Вчера — на една трета. А днес осъмнахме с четвърта.
Винаги при едни и същи обстоятелства: отнякъде се задавала една обезумяла жена и с писъци тичала из улиците. Дрехите — разкъсани; лицето — издраскано до кръв. Но най-интересното било, че на всички косите били отрязани.
Последната част от вестта аз дори не прочетох. В паметта ми ясно израсна пред мене онова, което никога не бях видял: случилото се с останалите жени. Не знам защо, но аз веднага почувствувах, че то ми е отдавна известно. Че съм чувал за него, а може би — и видял. Аз си казах: на следния ден из улиците тичаше една друга жена с отрязани коси, после една нова, след това още една — и винаги с отрязани коси. И прочетох същото във вестника. Но когато стигнах до пасажа „отрязани коси“, аз коригирах и себе си, и вестника. Гласно казах: косите не бяха отрязани, а отскубани, откъснати — с ръце и нечовешки усилия.
За миг в душата ми изплува странна картина. Мъгла се спущаше в съзнанието ми, виждах небивали неща, пред мен се движеше лента от случаи и събития и аз не знаех спомен ли бе всичко това или сънувах. Едно само помня: страшен ужас ме облада. Побягнах по улиците и когато погледнах своя дом с големите каменни блокове и затворените жалузини, с разярените зверове по вратата — някой изписка в мене: това не е твоят дом!
През една нова седмица се случи това, след смъртта на бедната провинциалистка. През тия дни аз бях почти забравил господина от трамвая, нито го срещах някъде.
Срещнах го един ден по-късно. В бюрото за квартири. Аз търсех — той предлагаше. Когато излезе от бюрото, помолих за неговото предложение. Прочетох:
Стая добре мебелирана, само за госпожици, при нищожен наем, но с условия, които трябва да се уговорят.
Следваше адресът. И той указваше същата къща, от която аз видях да излиза обезумялата провинциалистка през онзи съдбоносен за нея ден. Останах изумен. Бабата каза тогава, че там не живее никакъв господин. Защо излъга тя? Какъв смисъл имаше лъжата й? Гледах листчето с адреса и не можех да си дам никакъв отговор. Тази квартира беше точно подходяща за моята сродница, която ме беше задължила с търсенето. Още повече ми се нравеше, защото щях да изпълня план, който внезапно проблесна в мен. Аз съчетах случките: лъжата на бабата, странното подлудяване на провинциалистката; внезапно в мен възникна спомен за известието във вестника — и реших, че трябва да проникна в дома на господина от трамвая.
Но от плана ми нищо не излезе. Аз дадох адреса на своята сродница и я изпратих в дома. Един час след това тя се върна. Той отказал да й даде квартирата: тя не отговаряла на условията. Той давал стаята само на бедни момичета от провинцията, и то с условие, че неговата квартирантка ще му помага в домакинството.