— Какво смяташ, че ще стане с еднорозите? — попита след малко тя.
Бен сви рамене.
— Сигурно ще идат сред мъглите и никой повече не ще ги види.
— Не смяташ ли, че ще отидат в световете, в които са били изпратени?
— Извън Отвъдната земя ли? — Бен поклати глава. — Не, не след всичко, на което са били подложени. Не засега. Сигурно ще се върнат у дома, където ще са в безопасност.
— Значи твоят свят не е безопасен, така ли?
— Не особено.
— И в Отвъдната земя не е особено безопасно.
— Не.
Мислиш ли, че в мъглите е по-безопасно?
Бен се замисли.
— Не зная. Може и да не е.
Уилоу кимна.
— Твоят свят има нужда от еднорози, нали? Сигурно магията в него е забравена?
— Общо взето, така е.
— Тогава, дори и да е опасно, може би поне един еднорог ще се реши да отиде там. Щом се налага.
— Възможно е. Но се съмнявам.
Уилоу леко привдигна глава.
— Говориш така, но сам не си вярваш.
Той не отвърна, а само се усмихна.
Започваше да захладнява и в спускащия се здрач земята бе като обвита в тъмно-сребриста пелена. Започнаха да свирят щурци и над далечното езеро ниско прелитаха патици. Бен мислеше за дома, за Сребърния дворец и живата топлота, която го очакваше там.
— Обичам те — каза ненадейно Уилоу. Тя не го погледна при тези думи, а продължи да гледа право пред себе си.
Бен кимна. Той остана смълчан известно време.
— Исках да поговоря с теб за това. Ти през цялото време ми казваш, че ме обичаш, а аз не мога никога да ти кажа същото в отговор. Мислех напоследък, защо е така и предполагам, че е защото се страхувам. Да обичаш означава да поемеш риск, който човек не се осмелява да поеме. По-лесно е да го заобиколи.
Той замълча.
— Но вече не се чувствам така. Нещата се промениха за мен. Когато ми казваш, че ме обичаш, и аз изпитвам желание също да ти го кажа. И ще ти го кажа. Обичам те, Уилоу. Струва ми се, че винаги съм те обичал.
Те продължиха безмълвно да се разхождат. Той усети как пръстите й топло стиснаха ръката му. Денят бе тих и спокоен и всичко беше в покой.
— Земната майка ме накара да й обещая да се грижа за теб — каза накрая Бен. — Това донякъде ме накара да започна да мисля за нас двамата. Тя ме накара да й обещая, че ще те закрилям от всяка опасност. Беше особено настойчива.
Той по-скоро усети, отколкото видя, как Уилоу се усмихна.
— Това е, защото Земната майка знае — каза тя.
Той я почака да каже нещо повече, после сведе очи.
— Какво знае?
— Че един ден аз ще ти родя дете, кралю.
Бен си пое дълбоко дъх и бавно издиша.
— О!
ЕПИЛОГ
Беше два дни преди Коледа.
Южната част на Чикаго бе студена и мрачна, снощният сняг се бе превърнал в сивкава кал из улиците и алеите. Високите сгради и жилищни блокове приличаха на призраци сред смога и мъглата. От решетките на каналите се вдигаха облаци пара при топенето на суграшицата. Нищо не се и помръдваше. Колите пълзяха като праисторически бръмбари и фаровете им светеха като светли жълти очи. Пешеходците вървяха със сгушени в яките глави, забили брадички в яки и шалове, пъхнали ръце в джобовете на палтата си. Късният следобед гледаше в мрачно мълчание как се спуска вечерта.
Ъгълът на една пресечка беше пуст. Две момчета в кожени сака, един пътуващ бизнесмен и една добре облечена жена, която се прибираше у дома след покупките, слязоха от автобуса и тръгнаха в различни посоки. Един собственик на магазин спря, за да провери ключалката на входната врата на магазина, готвейки се да затваря. Един фабричен работник от сутрешната смяна излезе от кръчмата на Барни подир две бири и едночасов отдих и се затътри през две пресечки към дома при болната си майка. Един старец, понесъл пазарска чанта, се тътреше по замръзналите стъпки на някаква странична алея. Малко дете, очаровано от зимния си скафандър, си играеше с шейна пред стъпалата на своя апартамент.
Никой не обръщаше внимание на другите, както обикновено, всеки потънал в собствените си мисли.
Белият еднорог се стрелна покрай тях като светкавица. Прелетя така, сякаш единствената му цел е да обиколи целия свят в един-единствен ден. Той сякаш не докосваше земята, изящното му тяло се сгъваше и разгъваше в плавно движение. Цялата красота на света — която е съществувала и би могла да съществува — бе събрана в тези движения. Той се мярна и мигновено изчезна. Всички, които го видяха, притаиха дъх, примигнаха веднъж, и еднорогът вече бе изчезнал.