Абърнати чу пожеланието й и погледна встрани.
— Дано да се върнеш жив и здрав при всички нас — каза той.
Бен не губи много време в приготовления. От трапезарията отиде направо в спалнята си и натъпка брезентовия чувал, който беше донесъл от стария свят, с малкото вещи, които смяташе, че може да му потрябват. Преоблече се в морскосиния спортен екип и туристическите обувки, с които беше дошъл. В тези дрехи изглеждаше странно след облеклото, с което беше свикнал в Отвъдната земя, но се чувстваше удобно и сигурно в тях. „Най-сетне щеше да се върне, мислеше си той, докато се преобличаше. Най-сетне това щеше да стане.“
Спусна се от спалнята по едно задно стълбище и през няколко коридора в малко дворче точно пред входната врата, където другите го очакваха. Утринното слънце грееше на безоблачното синьо небе и озаряваше белите камъни на двореца и проблясваше ослепително, отразявайки се в сребърните первази. Островът на Сребърния дворец бе залян от светлина, която създаваше лениво настроение. Бен вдъхна свежестта на деня и почувства с ходилата как дворецът откликва на настроението му.
Той здраво стисна лапите на коболдите Буниън и Парснип, отвърна на лекия церемониален поклон на Абърнати, прегърна Куестър и целуна Уилоу със страст, която обикновено пазеше за дълбоките нощи. Нямаше много приказки. Каквото имаше да се каже, бе казано вече. Абърнати отново го предупреди за Мийкс и този път Куестър също се присъедини към предупреждението.
— Внимавайте, Ваше Величество — посъветва го магьосникът, хванал Бен за рамото, сякаш нямаше желание да го пусне. — Макар и закрепостен в един чужд свят, природеният ми брат не е съвсем лишен от магията си. Той продължава да бъде опасен противник. Бъдете предпазлив с него.
Бен обеща. Той излезе през портите покрай дневните часови и тръгна покрай брега. Конят му го чакаше на отсрещния бряг — един червеникавокафяв кон, когото бе нарекъл Правосъдник. Той обичаше да се шегува, че винаги, когато язди на кон, е в крак с правосъдието. Никой, освен него, не разбираше за какво говори.
Отсреща го чакаше и един конен отряд. Абърнати бе настоял поне в границите на кралството кралят на Отвъдната земя да пътува с надлежна охрана.
— Бен — Уилоу се приближи отново и сложи нещо в ръката му. — Вземи това.
Той го погледна крадешком. Беше му дала гладък, млечно бял камък със сложно гравирани руни. Уилоу го накара бързо да го скрие в длани.
— Трябва да криеш този камък. Това е талисман, какъвто често носят хората от моя народ. Ако те заплашва някаква опасност, камъкът ще стане топъл и ще почервенее. По този начин ще те предупреди.
Тя млъкна, вдигна ръка и нежно го поглади по бузата.
— И помни, че те обичам и че ще те обичам винаги.
Той се усмихна в знак, че разбира, но както обикновено, тези нейни думи го притесниха. Боеше се от това, че го обича така пълно, така безусловно. Това го плашеше. Ани го бе обичала така — неговата някогашна съпруга Ани, която бе мъртва и беше част от стария му живот, от стария свят. Тя бе загинала при пътна катастрофа и той имаше чувството, че това е станало преди хиляда години, но понякога му се струваше, че е било вчера. Не смееше да рискува да се поддаде отново на подобна любов и да я изгуби за втори път. Нямаше да може да го понесе. Такава перспектива го изпълваше с ужас.
Той внезапно се натъжи. Странно, но преди да срещне Уилоу, изобщо не си бе и представял, че може отново да изпита чувствата, които бе изпитвал към Ани…
Той леко целуна Уилоу и пъхна камъка дълбоко в джоба си. Все още усещаше по лицето си докосването на нейната ръка.
Куестър го преведе през езерото с езерната птица и изчака, докато той възседна коня.
— Пазете се, Ваше Величество — сбогува се магьосникът.
Бен махна на всички, хвърли последен поглед към върховете на Сребърния дворец и подкара Правосъдника. Отдалечи се, следван от колоната на охраната си.
Цялата утрин и следобед Бен яздеше на запад към края на долината, към мъглите, които бележеха границите на вълшебния свят. Късната есен бе обагрила цялата околна местност с ярки бои. Поляните бяха обсипани с бледозелени, сини и розови треви и бели детелини на червени точици. Гората бе обрасла с нова растителност. Сините дъбове, толкова важни за поддържане живота в тази долина със сока и храната, която предлагаха, растяха на групички навсякъде — млади дъбове, покрити с прелестни сини листа, на фона на различните сенки на горското зелено. Две от осемте луни на Отвъдната земя бяха надвиснали ниско над хоризонта на север и се виждаха дори на дневна светлина — едната розова, другата бледоморава. В полетата на малките ферми, разпръснати из долината, жътвата бе в разгара си. Зимата, която траеше една седмица, щеше да настъпи едва подир месец.