Бен вкусваше уханията, гледките и излъчването на долината като глътки хубаво вино. Нямаше ги мъглите и зимната сивота и унилост по тази земя, когато той бе дошъл за първи път тук и магията загиваше. Сега магията бе възстановена и земята оздравяла. Долината и нейното население бяха добре.
Ала не и Бен. Той яздеше равномерно, без да бърза. Първоначалната потребност да стигне по-бързо се бе сменила от странно безпокойство при мисълта, че напуска тази земя. Това щеше да бъде първото му пътуване извън Отвъдната земя, откакто бе дошъл тук и въпреки че преди идеята да тръгне не го тревожеше, сега го изпълваше с притеснения. Някаква натрапчива тревога подриваше вътрешната му решимост — имаше чувството, че напусне ли веднъж Отвъдната земя, няма да може да се върне отново.
Това, разбира се, беше смешно и той храбро се опитваше да подтисне предчувствията си и да се убеди, че те са нещо обичайно за всеки, който тръгва на далечен път. Внушаваше си, че е жертва на настоятелните предупреждения на приятелите си и започна да си тананика, за да подобри настроението си.
Нищо не му помогна и накрая се отказа. С някои неща човек просто следваше да се примири, докато те сами го напуснат.
В късния следобед той и неговата охрана стигнаха ниските склонове в западния край на долината. Там той остави войниците с техните коне и им даде инструкции да си направят лагер, за да дочакат неговото завръщане. Каза им, че може да отсъства цяла седмица. Ако не се върнеше дотогава, те трябваше да се върнат в Сребърния дворец и да предупредят Куестър. Капитанът на отряда го изгледа особено, но прие нарежданията му, без да спори. Беше свикнал със странните нареждания на своя крал, който често тръгваше нанякъде без охрана, макар че обикновено бе придружаван от някой от коболдите или магьосника.
Бен изчака поздрава на капитана, после преметна брезентовия чувал през рамо и се заизкачва по склона.
По залез слънце той стигна билото и се отправи към обвитата в мъгла горска ивица, която бележеше границите на вълшебния свят. Вечерният хлад бързо бе дошъл на мястото на дневната хладина и сянката на Бен се влачеше удължена подире му като гротесков силует.
Надвиснала бе дълбока, всепроникваща тишина и той имаше усещането за нещо тайнствено.
Протегна ръка към медальона, увиснал на врата му, и здраво го стисна. Куестър го бе предупредил за всичко, което можеше да очаква. Вълшебният свят бе навсякъде и в същото време никъде, и в него се намираха всички врати, водещи към световете отвъд. Връщането назад към стария му свят можеше да стане по всеки път, който избере и от всяко място, откъдето реши да влезе. Трябваше само да насочи мисълта си към мястото, където иска да отиде и медальонът щеше да го отправи по необходимия път.
Така поне беше теоретично. Куестър не бе имал възможността да го изпробва.
Мъглата се виеше сред огромните горски дървета и вълмата й наподобяваха змии. Тя приличаше на жива. „Що за мисъл“ — сгълча се Бен. Той спря пред мъглите, вгледа се загрижено в тях, пое си дълбоко дъх, за да се успокои и влезе.
В същия миг мъглата го обгърна от всички страни и обратният път стана също толкова несигурен, както и този напред. Той продължи да върви: Само след миг пред него се откри някакъв тунел — същата обширна празна черна дупка, през която бе минал на път от стария свят преди година. Тя се очертаваше сред мъглата и дърветата, за да изчезне в нищото. В тунела се чуваха отдалечени и смътни шумове и в края му танцуваха сенки.
Бен забави крачка. Спомни си как се бе чувствал, когато мина през този тунел миналия път. Демонът Марк с неговото крилато черно чудовище бяха връхлетели срещу Бен изневиделица. Докато да разбере, че са реални, те за малко не го бяха унищожили. Подир туй едва не се препъна в онзи заспал дракон…
Крехки силуети се мяркаха в мрака, сред дърветата и мъглата. Вълшебните същества.
Бен се отърси от спомените си и ускори крачка. На времето вълшебните същества му бяха оказали помощ и той трябваше да се чувства сигурен сред тях. Но не се чувстваше. Беше откъснат и самотен.
Лицата им се мяркаха и отново изчезваха сред мъглите, изпити, с проницателни погледи и коси като мъх на върба. Чуваха се шепоти, но думите не можеха да се различат. Бен започна да се поти. Неприятно му беше в тунела; искаше да се измъкне оттук. Но пред него мракът се сгъстяваше.