— Ще си платят, мамо — процедих през зъби. — Ще си платят за стореното.
— Нима? Как ще си платят, Едуард? Кажи ми. Ще ги убиеш ли? Със сабята си? С пистолетите си? Говорят, че са се скрили.
— Мамо…
— Колцина си убил?
Погледнах я — отговорът, разбира се, гласеше: „Безброй“. Забелязах, че трепери от гняв.
— Мислиш се за кален в битките мъж, а? — подхвана тя и разбрах, че думите й ще ми причинят повече болка от всяко острие. — Баща ти, Едуард, не е убил нито един човек, но беше дваж по-силен мъж от теб.
— Знам, че можех да избера друг път — сведох покрусено лице. — Иска ми се да бях избрал друг път. Но се върнах да поправя стореното.
Тя поклати глава.
— Не разбираш, Едуард. Вече няма нищо за поправяне. Имаше, когато замина. Когато с баща ти се опитахме да се изправим отново на крака сред останките от опожарената ни къща. Той се състари с години, Едуард. Години. Никой не искаше да търгува с нас. Ти не ни написа нито ред. Дъщеря ти се роди, баща ти умря, но нито дума от великия мореплавател!
— Ти не разбираш. Заплашиха ме. Заплашиха ме, че ако се върна, ще пострадате.
— Ти ни причини повече страдания от тях, синко — посочи ме тя. — А сега идваш пак да сееш хаос.
— Не, да изкупя грешките си.
— Не искам да имам нищо общо с теб — изправи се тя.
Надигна глас да я чуят всички в гостилницата. Бяха малцина, но слухът скоро щеше да плъзне.
— Чуйте ме! Отричам се от него! От великия и прославен пират Едуард Кенуей. Не го познавам! — Облегна се с длани върху масата, приведе се напред и просъска: — Махай се, не си ми син! Изчезвай, преди да кажа на войниците къде е пиратът Едуард Кенуей.
Тръгнах си и по пътя към пансиона в Бристол усетих, че лицето ми е мокро. Позволих на сълзите да се стичат, благодарен за едно — че никой няма да види как плача и да чуе скръбните ми вопли.
69.
Главните виновници се бяха скрили. Да, имаше и други подпалвачи — Кобли например. Но нямах желание да си отмъщавам на всички, да отнемам живота на хора, действали по чужда заповед. Исках да накажа онези, които бяха издали заповедта — Хаг, Скот и разбира се, мъжа, оставил върху лицето ми тамплиерския отпечатък. Уилсън.
Те обаче се криеха от мен. И този факт потвърждаваше вината им. Добре. Нека се спотайват. Нека треперят от страх.
Знаеха, че ще ги потърся. И аз щях да оправдая опасенията им. Тази нощ Скот, Уилсън и Хаг щяха да умрат.
Понеже знаеха, че ги издирвам, се налагаше да проведа проучването по-дискретно. Когато на другата сутрин излязох от пансиона, бях по-бдителен от обикновено, защото тамплиерските шпиони несъмнено ме следяха. Влязох в кръчма, която познавах отпреди — безспорно по-добре от преследвачите. Благодарих на щастливата си звезда, че старият клозет отзад все още съществува. Затаил дъх да не вдишвам зловонието, съблякох бързо робата и надянах дрехите, които донесох от „Гарвана“ — бях ги обличал за последно преди много, много луни: дългия жакет, бричовете до коленете, белите чорапи и овехтялата тривърха шапка. Излязох преобразен от кръчмата и свърнах по друга улица. Поредният търговец, запътил се към пазара.
Открих я точно там, където очаквах. Побутнах кошницата, провесена през лакътя й, за да разбере, че съм зад нея.
— Получих съобщението ти — прошепнах й.
— Добре — каза Роуз, без да се обръща, и се наведе да огледа цветарската сергия.
Озърна се наляво и надясно, извади шал и го уви около главата си.
— Следвай ме.
След няколко минути се озовахме пред порутени конюшни в опустял край на пазара. Погледнах ги и след миг се сетих. Преди много години оставях коня си тук — мястото беше удобно и близо до пазара. Сергиите обаче се бяха преместили, входовете — също, а конюшните вече се използваха само за тайни срещи като нашата.
— Видя малката Дженифър, нали? — попита тя, прехвърляйки кошницата в другата си ръка.
Когато я срещнах за пръв път в „Олд Шилейла“, беше младо момиче. Десет години по-късно пак беше млада, но й липсваше бунтовният плам, подтиквал я да избяга от дома на господарите си. Виновни бяха десетте години неблагодарна черна работа. И все пак — като мъждукащи искрици в гаснещ огън — частица от някогашната й природа явно живееше у нея, защото ми бе изпратила бележка с молба да се срещнем. Пишеше, че иска да поговорим. Надявах се, освен всичко друго да ми каже и къде се намират господарят й и приятелите му.
— Да. Дъщеря ми е в безопасност на кораба ми — кимнах.
— Взела е твоите очи.
— И красотата на майка си.
— Красиво момиче е. Всички я обичахме много.