— Но е своенравна?
— О, да — усмихна се Роуз. — Науми си да дойде при теб след смъртта на госпожа Каролин.
— Изненадвам се, че Емет й е позволил.
Роуз се изкикоти сухо.
— Не й позволи, сър. Господарката й помогна. С Дженифър пазеха в тайна плана. Той научи едва на сутринта, когато се събуди и откри, че госпожица Дженифър е изчезнала. Не остана доволен. Никак даже.
— Срещаше ли се с някого напоследък?
— Да, сър.
— С кого, Роуз?
— С господин Хаг.
— И с Уилсън?
Тя кимна.
Всички съзаклятници.
— Къде са сега?
— Не знам, сър.
Въздъхнах.
— Защо тогава ме извика тук?
Тя се обърна към мен.
— Не знам къде се крият, сър, но знам къде ще бъде господин Скот тази нощ, защото ми наредиха да му занеса чисти дрехи в склада.
— В склада ли?
— Да, сър. Трябвало да вземе лично някакви документи. Наредиха ми да отида там след залез-слънце.
Погледнах я изпитателно.
— Защо, Роуз? — попитах я. — Защо ми помагащ?
— Защото ме спасихте от съдба, по-лоша от смъртта. Защото госпожа Каролин ви обичаше. И защото…
— Какво?
— Защото този човек я остави да умре. Не й позволи да взема лекарства. Нито на нея, нито на госпожа Скот. И двете се бяха разболели. Госпожа Скот оздравя, но госпожа Кенуей си отиде.
Сепнах се, че нарече Каролин госпожа Кенуей. Отдавна не бях чувал някой да я нарича така.
— Защо не им позволи да се лекуват?
— От гордост, сър. Той първи пипна шарката, но се възстанови. Мислеше, че госпожа Скот и госпожа Кенуей също ще се възстановят. По лицето й обаче се появиха ужасни мехури, сър. О, сър, не сте виждали такова нещо…
Вдигнах ръка. Не исках да слушам повече. Исках да запазя образа на Каролин непокътнат.
— В Лондон имаше епидемия. Господин Скот сигурно се е заразил там. Дори кралското семейство се страхуваше от болестта.
— Ти не се ли зарази?
Тя ме погледна виновно.
— Главният иконом ваксинира прислугата, сър. Закле ни да не казваме на никого.
Въздъхнах.
— Добре е постъпил. Спасил ви е от големи страдания.
— Да, сър.
Погледнах я.
— Тази нощ значи?
— Да, сър, тази нощ.
70.
Оказах се принуден да не отлагам.
— Вие сте Едуард Кенуей, нали? — попита ме тя. Хазяйката ми. Казваше се Едит. Почука на вратата на стаята ми и застана на прага. Не посмя да го прекрачи. Лицето й белееше като платно, гласът й пресекваше, а пръстите й блуждаеха по ръба на престилката.
— Едуард Кенуей? — усмихнах се. — Защо смяташ така, Едит?
Тя прочисти гърло.
— Говорят, че някакъв мъж пристигнал с кораб. Облечен като вас, сър. Бил Едуард Кенуей, роден в Бристол.
Лицето й си възвърна цвета. Поаленяла, тя продължи:
— Други казват, че Едуард Кенуей се върнал у дома да отмъсти, а враговете му се скрили. Били обаче влиятелни мъже и повикали подкрепления срещу вас… така де, срещу него.
— Разбирам — кимнах предпазливо. — И що за подкрепления са извикали?
— Военен отряд препуска към Бристол, сър. Войниците щели да пристигнат тази вечер, сър.
— Ясно. И несъмнено ще тръгнат право към мястото, където Едуард Кенуей е отседнал. Ще го принудят да се защитава и ще последва кървава битка с много жертви и поражения.
— Да, сър — преглътна тя.
— Е, не бой се, Едит. Нищо подобно няма да се случи тук тази вечер. Сигурен съм, че Едуард Кенуей ще се погрижи. И знай, Едит, навремето той наистина бил пират и делата му били недостойни, но сега е избрал друг път. Разбрал е, че за да виждаме другояче, трябва да мислим другояче. И е променил възгледите си.
— Добре, сър — изгледа ме объркано тя.
Върху леглото бях оставил вързопа с вещите си. Преметнах го през рамо, но размислих и взех само най-необходимото — черепа и малка кесия с монети. Отворих я и подадох златна пара на Едит.
— О, сър, много сте щедър!
— И ти беше много любезна с мен, Едит.
Тя отстъпи назад.
— Има задна врата, сър.
Отбих се в гостилница, където ме чакаше кормчията на „Гарвана“.
— Бъртуисъл!
— Да, сър.
— Тази нощ докарай „Гарвана“ на пристанището. Ще отплаваме.
— Да, сър.
После тръгнах към складовете. Движех се дебнешком по тесни улички и по покривите. И си мислех: „О, Мери, да можеше да ме погледнеш отнякъде сега!“.
Складът на Скот се намираше сред много други край доковете. Над покривите се виждаха мачтите на закотвените кораби. Повечето постройки явно пустееха, залостени през нощта. Само в неговата имаше признаци на живот — запалени факли, оцветяващи товарната рампа в мъждукащо оранжево. Край празните щайги пред затворената входна врата стояха двама стражи. Не бяха войници — дали отрядът бе пристигнал вече в града? — а местни бабаити с осеяни с белези лица. Потупваха длани с тоягите си, мислеха колко лесна работа са им възложили и вероятно предвкусваха бирата, с която ще се почерпят по-късно.