Прислоних се в сенките, впил очи във вратата. Тук ли беше Скот? Чудех се как да избера момента за нападението, когато Роуз се появи. Носеше същия шал както преди и кошницата, пълна с дрехи за омразния господар Емет Скот. Двамата стражи пред вратата се спогледаха похотливо и пристъпиха напред да я спрат. Прилепен към стената на съседния склад, аз се прокраднах по-близо, за да ги чувам.
— Тук ли е господин Скот? — попита тя.
— Е, зависи кой пита, драга — ухили се единият грозник.
— Нося му дрехи.
— Прислужницата си, значи.
— Да.
— Тук е, влизай.
Видях я как подбелва очи, докато двамата отстъпват настрани да й направят път.
Е, разбрах поне, че Скот е вътре.
Пробвах в тъмното механизма на скритото острие. Не бива да прибързвам, рекох си. Не бива да го убивам веднага. Първо щяхме да си поговорим.
Притиснат към стената, се промъкнах по-близо до входа на склада. Стражите бяха на няколко крачки от мен. Щях да издебна най-подходящия момент и…
Отвътре долетя писък. Роуз. Нямаше за кога да чакам. Време бе да запрятам ръкави. Изскочих от мрака, извадих скритото острие и прерязах гърлото на първия страж, преди викът на Роуз да е заглъхнал. Вторият изруга и вдигна тоягата, но аз го улових за ръката, притиснах го в стената на склада и го довърших с острие в гърба. Преди тялото му да се плъзне по стената, аз бутнах вратата и я отворих приклекнал.
Куршум от мускет изсвистя над главата ми. Претърколих се вътре и огледах бързо склада, пълен със сандъци с чай. Под тавана се издигаше платформа с кабинети. На рампата зърнах три силуета — единият висеше над парапета, сякаш се кани да прелети двайсетте стъпки до земята.
Сниших се зад купчина сандъци, надникнах иззад ръба и се отдръпнах тутакси. Втори куршум се заби в дървото до мен, обсипвайки ме с трески. Бързият ми оглед обаче потвърди, че на платформата над мен наистина има трима — Уилсън, насочил пистолет към скривалището ми, Емет Скот, потен и с треперещи пръсти зареждащ нов пистолет, за да го подаде на Уилсън. Над тях беше Роуз — олюляваше се нестабилно върху парапета с ужасено лице. Устните й кървяха. Наказание за предупредителния й вик несъмнено. Ръцете й бяха вързани, а около врата й бе провесена примка. Единствено Уилсън я възпираше да не падне от импровизираната гилотина. Държеше я, но отместеше ли ръка, Роуз щеше да полети надолу.
— Не мърдай оттам, Кенуей — извика Уилсън, докато прахолякът се слягаше. — Или ти ще си виновен за смъртта на прислужницата.
Искаха да ме разоръжат, да ме убият и да обесят Роуз за предателството.
Не и мен!
Извадих пистолет от колана си, проверих барута и куршума.
— Ти беше там през онази нощ, нали, Уилсън? Ти предвождаше подпалвачите. Ти беше човекът с качулката.
Исках да разбера, да съм сигурен.
— Да. И ако зависеше от мен, всички щяхте да умрете още тогава.
Почти се усмихнах. Пропусна шанса си.
Роуз изхлипа върху парапета, но се овладя.
— Хвърли скритото острие, Кенуей. Не мога да я държа вечно — каза Уилсън.
— А ти, Емет? — извиках. — Беше ли там?
— Не — отвърна уплашено той.
— Но щеше да отпразнуваш смъртта ми, нали?
— Беше трън в задника ми, Кенуей.
— Гордостта ще те убие, Скот. Гордостта ти се оказа гибелна за всички ни.
— Не знаеш нищо…
— Знам, че остави любимата ми да умре.
— И аз я обичах.
— Що за любов, Скот?
— Не би разбрал…
— Разбирам, че амбицията ти и жаждата ти за власт причиниха смъртта на мнозина. Разбирам, че сега ще платиш.
Измъкнах кама изпод робата си и я претеглих с длан. Да се прицелваш в дървесни стволове определено не е същото.
Изправих се и се плъзнах към ръба на купчината със сандъци, поемайки си дъх бавно и дълбоко.
Готов ли бях?
Да.
— Хайде, Кенуей — извика Уилсън, — няма да те чакаме цяла…
Претърколих се настрани, скочих на крака, прицелих се, стрелях с пистолета и същевременно хвърлих камата.
И двете оръжия стигнаха целта. Емет Скот се олюля назад с дупка в челото, а пистолетът падна безполезен върху дъските на платформата. Уилсън успя да отвърне на огъня, преди камата ми да се забие в рамото му. Той извика от болка, залитна и се свлече по стената на кабинета, протегнал напразно пръсти към пистолета.