— Имаш предвид мен?
— Ако пожелаеш. Зависи от теб, ала знай — връзката ни няма да се радва на татковата благословия, но ще има моята.
— Не ме тревожи толкова баща ти, колкото изборът, който е направил за теб.
— Страхуваш се да не си навлечеш омразата на семейство Хаг? Това ли те спира?
В онзи момент разбрах, че нищо няма да ме спре.
— Не, Каролин.
— Надявах се.
Разделихме се с уговорката да се срещнем отново. След това отношенията ни се задълбочиха. Успяхме да ги запазим в тайна. Няколко месеца се виждахме само двамата — откраднати мигове по пътищата между Бристол и Хадъртън, из пасбищата по възвишенията. Един ден обаче тя обяви, че на другата сутрин Матю Хаг ще поиска ръката й. Сърцето ми спря. Бях решен да не я изгубя. Защото я обичах, защото мислех само за нея, защото се наслаждавах на всяка минута с нея. Всяка дума, всеки жест на Каролин бе като божествен нектар за мен; всичко у нея ме омайваше: всяка извивка и всеки контур, уханието й, смехът й, изтънчените й обноски, острият й ум.
Затова паднах на колене и улових ръката й. Думите й навярно не бяха подкана, а сбогом. Дори да беше така, поне унижението ми нямаше да се разчуе надлъж и нашир. Свидетели щяха да са само птичките в короните на дърветата и кравите по поляните, които ни наблюдаваха с премрежени очи и преживяха мудно.
— Каролин, ще се омъжиш ли за мен?
Затаих дъх. При всяка среща с нея, при всяка открадната целувка ме преследваше неверие в късмета ми. Сякаш някой ми погаждаше лоша шега — очаквах Том Кобли да изскочи от сенките и да избухне в гръмогласен смях. Ако не бях жертва на отмъстителна шега за моя сметка, тогава навярно бях просто развлечение за Каролин — последен флирт, преди да се отдаде на семейните задължения.
— О, Едуард — усмихна се тя, — мислех, че никога няма да попиташ.
9.
На другия ден потеглих към града и Хокинс Лейн. Знаех само, че Матю Хаг ще я посети на сутринта и докато вървях по улицата край редицата от къщи, сред които беше и нейната, се питах дали той вече е при нея, дали е поискал ръката й.
Бях сигурен, че Каролин е смела жена, не познавах по-смела от нея, ала щеше ли с лека ръка да отхвърли възможността да изживее дните си в разкош, предизвиквайки гнева и възмущението на майка си и баща си? Знаех колко силно е изкушението да доставиш радост на родителите си, колко лесно е да избереш този път. Кой кръст е по-тежък — на неудовлетворението или на терзанията на съвестта?
Докато стоях пред нея — а тя ме обичаше истински — решението навярно бе по-лесно. Ала нощем, когато разкаянието взема връх и те налягат съмненията? Възможно ли е да е размислила и сега да приема поруменяла предложението на Матю Хаг, пишейки ми мислено прощално писмо. Случеше ли се така, е… Дилан Уолъс беше винаги на разположение.
В същия момент забелязах как вратата на дома й се отваря. Появи се Уилсън, после писарят и зад тях Матю Хаг. Той протегна ръка на Каролин и четиримата поеха към пристанището, следвани от Роуз.
Тръгнах след тях, мъчейки се да разгадая намеренията на Матю Хаг. Защо я водеше на пристанището?
На мръсния, смрадлив, гъмжащ от народ кей с въздух, натежал от миризмата на конски фъшкии, катран, риба и некъпани мъже, завърнали се след месеци в открито море? Отправиха се към шхуна, закотвена на дока, около която се трупаха хора. Корпусът на кораба бе покрит с платнище, което закриваше името му. Спряха пред него и забелязах как очите на Каролин се застрелкаха нервно ту към Матю Хаг, ту към шхуната. Явно и тя започваше да се досеща за целта на посещението им. След миг Хаг падна на колене и екипажът на шхуната, Уилсън и писарят застанаха, сключили ръце зад гърбовете в очакване да заръкопляскат.
— Скъпа, ще станеш ли моя съпруга? — зададе най-сетне въпроса си Матю Хаг.
Кролин преглътна и заекна:
— Матю, з… защо тук?
Той я изгледа покровителствено, махна царствено с ръка и платнището се смъкна и разкри името на шхуната, изписано с позлатени букви: „Каролин“.
— Няма по-подходящо място, скъпа моя!
При други обстоятелства щях сигурно да позлорадствам от объркването на Каролин. Тя рядко губеше присъствие на духа. Съмнението и паниката, които зърнах в очите й, очевидно й бяха толкова непознати, колкото и на мен.
— Матю, поставяш ме в неловко положение…
— Моя скъпа Каролин, мое прекрасно цвете… — подхвана той и подкани с дискретен жест писаря, който тутакси започна да тършува за перото, за да запише поетичните думи на господаря си.