— Зестра няма да има.
Съпругата му — майката на Каролин — затвори очи, сякаш именно от този момент се е страхувала и се е надявала опасенията й да не се сбъднат. Явно бяха разговаряли предварително и последната дума принадлежеше на Емет Скот.
И така, преместихме се в пристройка в татковата ферма. Постегнахме я, но в крайна сметка тя си остана просто пристройка — със стени от клони и кирпич и със сламен покрив, който плаче за смяна.
Връзката ни започна през лятото, когато домът ни бе прохладно убежище от знойното слънце. През влажната и ветровита зима обаче той никак не напомняше убежище. Каролин беше свикнала с тухлената къща и оживения Бристол, с прислуга, която пере, готви и изпълнява всичките й прищевки. Тук не тънеше в охолство. Беше бедна. И съпругът й беше беден. Без перспективи.
Пак започнах да посещавам кръчмите, ала не бях същият като преди — ведър ерген, напорист пияница и шут. Сега носех бремето на ежедневието върху плещите си и седях с гръб към другите маси — попрегърбен, втренчен мрачно в халбата, сякаш всички обсъждат мен и шушукат: „Ето го Едуард Кенуей, който не може да осигури сносен живот на съпругата си“.
Допитах се до Каролин, разбира се, дали да стана капер. Тя не каза „не“, ала не каза и „да“, а в очите й прочетох опасение и безпокойство.
— Не искам да те оставям сама, ала е възможно да тръгна беден и да се върна богат — обясних й.
Заминех ли обаче, щеше да е без благословията й. Оставех ли я сама в разнебитената колиба във фермата, баща й да ме обвини, че съм я напуснал, а майка й — да ме възненавиди, задето съм наскърбил дъщеря й. Нямаше начин да спечеля тази битка.
— Опасно ли е? — попита ме тя една нощ, когато заговорих отново за каперство.
— Нямаше да е така добре платено, ако не беше — отвърнах и тя, естествено, се съгласи неохотно да замина. Имаше ли избор? Не исках обаче да я оставя с разбито сърце.
Една сутрин се събудих от пиянския ступор, примигвайки в светлината на изгрева, и видях Каролин, вече облечена и готова за деня.
— Не искам да заминаваш — каза ми тя, обърна се и излезе.
Друга нощ седях в „Ливид Брус“. Изглеждах неузнаваем — превит над халбата, отпивах големи глътки между черните мисли и наблюдавах как течността намалява. Не отлепях очи от нея. Тъжният факт обаче е, че това всъщност беше истинското ми аз — младият шегаджия бе изчезнал, заменен от угрижен мъж.
Каролин помагаше във фермата. Отначало мама се ужаси. Възрази, че изтънчена дама като нея не бива да работи. Каролин се засмя и настоя. Наблюдавах я как снове из двора, където за пръв път я видях, яхнала коня си, а сега в колосано бяло боне, работни ботуши и престилка, и ме обземаше ту гордост, ту унижение, че се провалям като съпруг. Някак си се чувствах още по-зле, защото Каролин не недоволстваше — сякаш беше единствената, която не смята настоящото си положение за стремглаво спускане по социалната стълба. Усещаха го всички други, а най-остро — аз.
— Искаш ли още една бира? — Познах гласа, долетял иззад гърба ми, и се обърнах към Емет Скот, бащата на Каролин.
За последно го бях видял на сватбата ни’, когато обяви, че няма да даде зестра на дъщеря си. Сега предлагаше питие на омразния си зет. Такива са любителите на чашката обаче. В състояние като моето, когато наблюдаваш как бирата в халбата ти намалява и се питаш как да си купиш още, си готов да приемеш почерпка от всекиго. Дори от Емет Скот — най-заклетия ти враг. Мъж, който те ненавижда почти толкова, колкото го ненавиждаш и ти. И така, той поръча по халба бира и издърпа високия стол до мен, като остърга звучно плочника с краката му.
Помните ли как ви описах изражението на Емет Скот? Как изглежда като човек, захапал възкисел лимон. Е, докато разговаряше с мен — омразния Едуард Кенуей — физиономията му беше още по-измъчена. Аз се чувствах като у дома в гостилницата — тук се сливах напълно с обстановката, ала той седеше като на тръни. Току поглеждаше през рамо, все едно се страхува да не го нападнат неочаквано изотзад.
— Така и не успяхме да поговорим — констатира Емет Скот, а аз се засмях горчиво в отговор.
— На сватбата се погрижи да не успеем.
Бирата ми развързваше езика, разбира се, вдъхваше ми смелост. И тя, и фактът, че в битката за сърцето на дъщеря му аз бях победил. Сърцето й все пак принадлежеше на мен. Нямаше по-необоримо свидетелство за всеотдайността й от това, че се е отказала от толкова много, за да бъде с мен. Дори и той явно го разбираше.
— И двамата сме врели и кипели мъже, Едуард — подхвана той.
Личеше си колко се старае да си придаде самоуверен вид. Аз обаче виждах зад маската. Виждах истинското му лице — на уплашен неприятен човек, борещ се да оцелее в бизнеса, който вероятно бие съпругата и прислугата и смята, че хора като мен са длъжни да му се кланят и раболепничат като мама и татко на сватбата (при този спомен веднага ме обзе неудържим гняв).