— Какво ще кажеш да сключим сделка?
Отпих дълга глътка от бирата и го погледнах право в очите.
— Какво имаш предвид?
Лицето му се изопна.
— Да се махнеш от нея. Да я изгониш. Каквото и да е. Да я освободиш. Да ми я върнеш.
— И ако го сторя?
— Ще те направя богаташ.
Пресуших халбата до дъно. Той кимна въпросително към нея. Казах „да“ и зачаках да ми донесат нова. Пресуших и нея почти наведнъж. Стаята започна да се върти.
— Е, знаеш какво да направиш с предложението си, нали?
— Едуард — приведе се напред той, — и двамата знаем, че не си в състояние да осигуриш добър живот на дъщеря ми. И двамата знаем, че се криеш отчаян в кръчмата, защото не можеш да й осигуриш приличен живот. Обичаш я, знам, защото навремето и аз бях неспособен като теб.
— Неспособен ли? — процедих през зъби.
— Да — просъска той и се облегна назад. — Ти си овчар, момче.
— Къде отиде „Едуард“? Мислех, че говорим като равни.
— Като равни? Никога няма да си равен с мен и го знаеш отлично.
— Грешиш. Имам планове.
— Чух. Искаш да станеш капер. Да натрупаш богатства в морето. Ала нямаш необходимите качества, Едуард Кенуей.
— Имам.
— Липсва ти характер, морал. Предлагам ти изход от дупката, която сам си изкопал, момче. Обмисли го много внимателно.
Допих бирата.
— Какво ще кажеш да го обмисля над още една халба?
— Както желаеш.
Пред мен се появи нова халба и аз се заех да я изпратя в историята. В ума ми кръжаха смутни мисли. Той имаше право. Това беше най-пагубното в целия разговор. Емет Скот имаше право. Обичах Каролин, ала бях неспособен да й осигуря приличен живот. Съпружеският дълг повеляваше да приема предложението му.
— Тя не иска да заминавам — отбелязах.
— А ти?
— Искам да подкрепи плана ми.
— Няма да стане.
— Не съм изгубил надежда.
— Ако те обича наистина, няма да те подкрепи.
Макар и пиян, разбирах логиката му. Съзнавах, че е прав. И той знаеше, че е прав.
— Имаш врагове, Едуард Кенуей. Много врагове. Някои — могъщи. Защо не си отмъщават според теб?
— От страх?
Пиянската арогантност си казваше думата.
— Не, разбира се — изсумтя презрително той. — Щадят те заради Каролин.
— Значи ако приема предложението ти, вече нищо няма да ги спира.
— Нищо, освен моята закрила.
Не бях сигурен. Изпих още една халба, взрян в унилото му лице. Не си тръгваше — самото му присъствие ми напомняше колко оскъдни са възможностите ми. Станах да си вървя, но краката ми се подгънаха и се наложи да се уловя за масата, за да не падна. Бащата на Каролин ме подхвана с отвратено изражение и ме поведе към къщи — не за да не пострадам, а за да се увери, че Каролин ще ме види в какво състояние съм. Така и стана. На влизане плетях крака и се кикотех пиянски. Баща й изпъчи гърди и отсече:
— Този мъж е развалина, Каролин. Негоден да живее на сушата, камо ли по море. Замине ли за Новия свят, ще ти причини само страдания.
— Татко… татко…
Тя се разхлипа. Аз се строполих върху леглото и видях как ботушите му се отдалечават и той излиза от стаята.
— Дърт червей — проломотих. — Не е прав за мен.
— Надявам се — отвърна тя.
Тласкан от пиянска самонадеяност, възкликнах:
— Вярваш ми, нали? Не ме ли виждаш, застанал на палубата на кораб, плъзгащ се към пристанището? Горд, достоен капитан с джобове, препълнени с дублони. Аз си го представям.
Погледнах я. Клатеше глава. Не си го представяше.
На другия ден, щом изтрезнях, не си го представях и аз.
Беше въпрос на време, предполагам. Липсата на перспектива се превърна в трети член на семейството ни. Прехвърлях отново и отново възможностите. Парите на Емет Скот в замяна на дъщеря му. Мечтите ми да отплавам.
И двете означаваха да разбия сърцето на Каролин.
11.
На другия ден посетих Емет Скот. Похлопах на вратата на къщата на Хокинс Лейн. Отвори ми Роуз, естествено.
— Господин Кенуей — учуди се тя и поруменя леко. Настъпи неловко мълчание. После тя ме помоли да почакам и не след дълго ме отведе в кабинета на Емет Скот — голямото писалище в средата на стаята и тъмната ламперия й придаваха мрачен, сериозен вид. Емет Скот седеше зад писалището. В сумрака приличаше на гарван с тъмната си коса, мъртвешкото лице и изпитите скули.