— Обмисли ли предложението ми? — попита той.
— Да. И реших да ти съобщя възможно най-скоро решението си.
Той скръсти ръце и устните му се извиха в победоносна усмивка.
— Дойде да си вземеш лептата значи? Колко струва дъщеря ми?
— Колко беше готов да платиш?
— Бях готов?
Мой ред беше да се усмихна, ала внимавах да не прекалявам. Опасен човек беше Емет Скот. Играех рискована игра с коварен противник.
— Реших да замина за Новия свят. Знаех къде да потърся Дилан Уолъс. Бях съобщил новината на Каролин.
— Разбирам.
Той събра замислено върховете на пръстите си.
— Ала не възнамеряваш да заминеш завинаги?
— Не.
— Имах предвид сделка при други условия.
— Да — кимнах. — Всъщност ти предлагам ново споразумение. Надявам се да разбереш колко е изгодно. Аз съм Кенуей, господин Скот, имам гордост. Обичам дъщеря ти, колкото и да ти е неприятно, и й желая само доброто. Искам да се върна от плаването като богат мъж и да предоставя на Каролин живота, който заслужава. Живот, който ти също смяташ, че й се полага.
Той кимна, но присвитите устни издаваха презрението му.
— И?
— Давам ти дума, че няма да се върна, преди да забогатея.
— Разбирам.
— И ти давам дума да не казвам на Каролин, че си възнамерявал да я откупиш.
— Разбирам — повтори той с потъмняло лице.
— Искам само да ми дадеш възможност да натрупам състояние и да осигуря на Каролин живот, с какъвто е свикнала.
— Ще продължиш да й бъдеш съпруг. Не исках това.
— Смяташ ме за непрокопсаник, недостоен да й бъде опора. Надявам се да докажа, че грешиш. Докато ме няма, несъмнено ще виждаш по-често Каролин. Нищо чудно омразата ти да надделее и да се възползваш от възможността да я настроиш срещу мен. Освен това може да загина и в този случай тя ще се върне завинаги при теб — млада вдовица, която ще си намери нов съпруг. Как намираш предложението ми? В замяна моля само да ми позволиш да осъществя безпрепятствено Плана си.
Той кимна, обмисляйки споразумението и навярно наслаждавайки се на представата как загивам в морето.
12.
Дилан Уолъс ме назначи в екипажа на „Император“, който бе закотвен в бристолското пристанище и щеше да отплава след два дни. Върнах се у дома и съобщих на Каролин, мама и татко. Последваха сълзи, разбира се, обвинения и молби да остана, ала аз не отстъпих. Каролин излезе, отчаяна от новината. Обясни, че й трябва време да помисли. Застанали на прага, я проследихме с поглед как пришпорва коня и поема към Бристол да сподели със семейството си. Е, Емет Скот поне ще разбере, че изпълнявам договорката, рекох си. Надявах се и той да спази обещанието си.
Сега, години по-късно, не знам дали го е направил. Ала скоро ще науча. И ще настъпи денят на отплатата.
Тогава обаче бях млад, глупав и самонадеян. И безотговорен — толкова безотговорен, че щом изпратих Каролин, пак потеглих към кръчмите. Открих, че част от някогашната ми жизнерадост се е върнала, и разтръбих пред всички как ще отплавам и как скоро господин и госпожа Кенуей ще бъдат богаташи благодарение на морските ми подвизи. Насладих се на презрителните усмивки, с които ми напомняха колко се надскачам, как не притежавам необходимата смелост за целта, как не след дълго ще се върна с подвита опашка и как предавам баща си. Ведрото ми изражение не помръкна нито за секунда. Кимах им многозначително, сякаш им казвам: „Ще видите“.
Ала въпреки алкохола във вените ми и скорошното отплаване — или вероятно точно заради тях — думите им ме разколебаха. Питах се дали наистина съм способен да понеса живота в открито море, дали няма да се върна с подвита опашка. И да, знаех, че е възможно да загина. Те бяха прави и за друго — предавах баща си. Забелязах разочарованието, изписало се по лицето му, когато му съобщих новината, и то не го напусна оттогава. Тъгуваше навярно, понеже мечтата му да работим заедно във фермата — макар и поизбледняла — най-сетне бе зачеркната завинаги. Не само се канех да започна нов живот, но и охотно отричах стария. Животът, който той бе изградил за мен и за мама. Аз го загърбвах, решил, че заслужавам по-добър. Не бях обмислил какво въздействие ще окаже решението ми върху отношенията на Каролин с мама и татко, ала хвърляйки поглед назад, си давам сметка колко абсурдно е било да очаквам тя да остане във фермата.
На другата нощ се върнах вкъщи и я сварих облечена като за път.
— Къде отиваш? — попитах задавено след вечерта в кръчмата.
Тя сведе очи. До краката й лежеше чаршаф, свит на вързоп, който определено не хармонираше на дрехите й — по-елегантни от обикновено, както установих, щом се вгледах по-внимателно.