— Аз… — Най-после ме погледна в очите. — Родителите ми ме помолиха да отида да живея при тях. Съгласих се.
— Как така ще живееш при тях? Ти живееш тук. С мен.
Отвърна ми, че е трябвало да продължа да работя с татко. Да съм щастлив с това, което имам. Да съм щастлив с нея. През мъглата на изпитата бира й казах, че съм щастлив с нея и всичко, което правя, го правя заради нея. Тя бе разговаряла с родителите си, разбира се, и макар да очаквах баща й, този гнусен червей, да започне да я настройва срещу мен, не вярвах да се случи толкова скоро.
— Цял живот ли искаш да живееш със селянин? — кипнах.
Гласът ми прозвуча твърде остро. Спогледахме се. Уплаших се да не би татко да ме чуе. После тя си тръгна. Аз извиках след нея да я убедя да остане. Напразно.
На другата сутрин, вече изтрезнял, си спомних случилото се предишната вечер. Мама и татко ме гледаха мрачно и укоризнено. Харесваха, дори обичаха Каролин, защото преди години мама бе изгубила дъщеря и за нея Каролин бе не само дъщерята, която е нямала, а и помощник във фермата, при това срещу оскъдна надница. За да дава своя принос, така казваше.
— Докато дойде бебето — повтаряше мама и сръгваше с лакът татко, който се усмихваше широко.
— Може би скоро — отговаряше поаленяла Каролин.
Е, опитвахме. Заминаването ми обаче слагаше край на опитите. Освен че я харесваха и работеше във фермата, Каролин помагаше на мама и в счетоводството. Ала сега я нямаше — нямаше я, защото аз не бях доволен от живота си. Защото исках приключения. Защото пиенето вече не успяваше да разсее отегчението и унинието.
Попита ме защо не съм щастлив с нея. Бях щастлив с нея.
Ала доволен ли бях от живота си? Не, не бях.
Отидох при нея. Опитах се да я убедя да си промени решението. Беше ми съпруга, а аз все още й бях съпруг. Работех за доброто на семейството ни, за доброто и на двама ни, а не само за моето.
(Заблуждавах се, мисля, че е вярно. И изглежда до известна степен беше вярно. Ала знаех, а сигурно знаеше и тя, че макар наистина да исках да й осигуря охолен живот, исках и да видя света отвъд Бристол.)
Думите ми удариха на камък. Каза ми, че се страхува да не пострадам. Обещах да бъда предпазлив и да се върна с пари. Обясних й колко ми е нужна вярата й, ала тя сякаш не ме чуваше. Заминавах в същия ден. Сбогувах се с нея, събрах си багажа, окачих торбите на седлото и поех, сподирян от същите укоризнени погледи, които ме пронизваха в гърба като стрели. Здрачаваше се. Яздех с натежало сърце към „Император“. Вместо да ме посрещне с очакваната суетня на кораб, отплаващ на другата сутрин, палубата пустееше. Шестима мъже — моряци навярно — играеха на зарове. До всеки лежеше кожен мях с ром, седяха върху бурета, а за маса им служеше обърната щайга. Погледнах отново към „Император“ — преоборудван търговски кораб с висок корпус. Лампите не бяха запалени и парапетите светеха под лунните лъчи. Приличаше на заспал великан и макар и смутен от безлюдната палуба, изпитах благоговение от размерите и достолепието му. Да спя на хамак в търбуха му. Да се катеря по мачтите му. Гледах новия си дом.
Един от мъжете ме изгледа изпитателно.
— Какво те води насам? — попита ме.
Преглътнах. Почувствах се много млад и неопитен и внезапно се почудих отчаяно дали всичко, което говорят за мен — бащата на Каролин, пияниците в кръчмите, дори самата Каролин — не е вярно. Ами ако наистина се окажа негоден за живота в открито море?
— Дойдох да отплавам с вас — обясних. — Изпраща ме Дилан Уолъс.
Четиримата се разкикотиха и ме погледнаха още по-заинтригувано.
— Дилан Уолъс те нае, а? — каза първият. — И преди ни е изпращал хора. Какво умееш, момче?
— Господин Уолъс сметна, че съм способен да служа на кораба. — Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.
— Как е зрението ти? — осведоми се един от мъжете.
— Добре.
— Страх ли те е от височини?
Разбрах какво има предвид, когато ми посочи върха на мачтата, където се намираше гнездото на съгледвача.
— Господин Уолъс ме нае по-скоро за матрос — уточних.
Всъщност каза „офицер“, но не смятах да изплювам камъчето. Бях млад и нервен. Не глупак.
— Умееш ли да шиеш, момко?
Подиграваха ми се явно.
— Че какво общо има шиенето с мореплаването? — попитах дръзко въпреки обстоятелствата.
— Матросите трябва да умеят да шият, момче — обясниха ми.
Косите и на четиримата бяха прибрани в насмолени опашки, а изпод ръкавите и яките на блузите им надничаха татуировки.