— И да връзва възли. Бива ли те с възлите, момче?
— Ще се науча — отвърнах.
Огледах кораба — навитите платна, въжетата, увиснали на спретнати клупове от мачтите, месинговите дула на оръдията. Представих си, че съм като мъжете, седнали върху буретата — с обветрени лица, потъмнели от слънцето, и дръзки погледи на авантюристи. Господари на кораба.
— Ще се наложи да свикнеш и с доста други неща — обади се един от тях. — Да изстъргваш раковини от кила например и да запълваш процепите в дъските с катран.
— Страдаш ли от морска болест, синко? — попита друг. Определено ми се присмиваха. — Ще остане ли храната ти в корема, когато ни връхлети буря и вълните залашкат кораба?
— Предполагам — отвърнах и добавих, обзет от внезапен гняв: — Но не затова господин Уолъс прецени, че съм подходящ за член на екипажа.
Те се спогледаха. Израженията им се промениха едва забележимо.
— Нима? — Единият изпружи краката си, обути в мръсни брезентови панталони. — Защо според него от теб ще излезе добър моряк?
— Видя ме как се бия и според него ще съм полезен в битка.
— Боец си, а?
— Да.
— Е, ще имаш десетки възможности да докажеш способностите си, момче. От утре. Ако искаш, ще ги изпробваш и срещу мен.
— Как така утре? — учудих се.
Той вече бе насочил вниманието си към играта.
— Утре, след като отплаваме.
— Казаха ми, че ще отплаваме през нощта.
— Тръгваме утре, момче. Капитана още го няма. Тръгнах си с мисълта, че навярно съм си спечелил първите врагове на кораба. Е, от друга страна, разполагах с още малко време. Време да се помиря поне с родителите си. Яхнах коня и поех към къщи.
13.
Препусках към къщи. Защо се връщах? Навярно за да им кажа, че съжалявам. Да им обясня какви мисли се въртят в ума ми. Все пак бях техен син. Надявах се татко да съзре у мен частица от себе си. И да ми прости. Защото докато яздех по пътя, осъзнах, че повече от всичко искам да ми простят — и той, и мама. Чудно ли е, че бях разсеян и невнимателен?
Наближавах фермата. На мястото, където дърветата обрамчваха тясната алея, долових някакво движение в живия плет. Спрях и се ослушах. Живеете ли сред природата, усещате промените, а сега нещо определено не беше наред. Някъде отгоре долетя остро изсвирване — явно предупреждение — и същевременно в двора на къщата се размърдаха сенки. Сърцето ми заби лудешки, пришпорих коня и се втурнах натам. Зърнах пламтяща факла. Не лампа, а факла, каквато използват при палежи. Видях тичащи силуети и в светлината на факлата различих качулките им.
— Хей! — изкрещях, за да събудя мама и татко и да подплаша нападателите. — Хей! — извиках отново.
Във въздуха полетя факла, завъртя се и остави оранжева диря в тъмното небе, преди да се приземи сред дъжд от искри върху сламения покрив на къщата ни. Сламата беше суха като барут. Гледахме да я мокрим през лятото, за да не пламне, ала винаги имаше по-неотложни задачи и очевидно цяла седмица не бяхме я поливали с вода, защото огънят лумна тутакси.
Видях още фигури — три или четири. После, точно щом влязох в двора и спрях, от едната страна ме връхлетя някой, сграбчи ме за туниката и ме смъкна от коня. Строполих се на земята, останал без дъх. Наблизо се издигаше купчина камъни, с които смятахме да издигнем стена. Оръжия. Над мен се надвеси качулат силует и закри луната. Зърнах за миг как платът на качулката пулсира пред устата му, отмервайки забързаното му дишане, и в следващия момент юмрукът му ме халоса по лицето. Извърнах се и вторият удар ме улучи по врата. До него застана втора фигура, проблесна стомана и разбрах, че съм безпомощен. Приготвих се да умра. Първият обаче възпря новодошлия с рязко и властно „Не“. Бях спасен от острието, но не и от боя. В корема ми се заби ботуш и ме преви одве. Познах ботуша. Ботушът ме ритна пак — отново и отново, докато най-после спря и нападателят ми си отиде. Стиснал многострадалния си корем, аз се метнах настрана и закашлях. Чернотата заплашваше да ме погълне. Прииска ми се да се отпусна в прегръдката й. Представата да потъна в забрава ме изкушаваше. Да падна в несвяст и да не усещам болката. Да прескоча направо в бъдещето.
Нападателите бягаха. Чувах ги как бягат. Сетне овцете заблеяха уплашено.
Не биваше да се предавам. Бях жив, нали? Без малко да целуна стоманата, ала ми дадоха втори шанс. Не биваше да го пропилявам. Трябваше да спася родителите си. Още тогава разбрах, че ще потърся разплата. Собственикът на ботушите щеше да съжалява, че не ме е убил, когато е имал възможност. Бях сигурен в това.