Изправих се. Над двора се стелеше пушек като гъста мъгла. Едната кошара вече гореше. И къщата. Трябваше да ги събудя, да събудя мама и татко.
Пръстта около мен бе окъпана в оранжевото сияние на огъня. Конски тропот огласи нощта. Обърнах се и видях неколцина ездачи да се отдалечават от фермата. Бяха свършили работата си — пожарът се бе разразил буйно. Грабнах камък и се прицелих в един от ездачите, но имах по-сериозни грижи. Със стенание — отчасти от усилието, отчасти от болка — се обърнах към къщата и го хвърлих към горния прозорец на къщата.
Уцелих. Помолих се да съм успял да разбудя родителите си. Гъст пушек обвиваше двора, пламъците бучаха като адски огньове. Овцете блееха в кошарите и изгаряха живи.
Най-сетне те се появиха — прегърнал мама, татко си проправяше път през стихията с невиждащи очи. Мислеше само как да опази мама. След като я изведе навън, далеч от обсега на пламъците и я остави нежно близо до мен, той се изправи и се взря безпомощно в подпалената къща. Втурнахме се към кошарата, откъдето вече не долиташе блеене — стадото ни, прехраната на татко, го нямаше. После татко направи нещо, което никога не бях виждал. По покритото му със сажди, зачервено от горещината лице потекоха сълзи.
— Татко — протегнах ръка към него, ала той се отдръпна гневно.
След миг се обърна отново към мен. Трепереше като листо, едва сдържайки яростта си, сякаш е впрегнал цялото си самообладание да не избухне. Да не се нахвърли върху мен.
— Отрова. Ти си отрова — промълви през стиснати зъби. — Съсипа живота ни.
— Татко…
— Махай се оттук — процеди той. — Махай се! Не искам да те виждам повече.
Мама се размърда и понечи да възрази и за да не създавам повече ядове — да не ставам причина за повече ядове — аз възседнах коня и тръгнах.
Повече не ги видях.
14.
Препусках в нощта с единствените си спътници — мъката и гнева. Яздех към града и спрях пред „Олд Шилейла“, където започна всичко. Влязох вътре, притиснал с длан натъртените си гърди. Залитах леко и усещах как лицето ми пулсира от ударите.
Разговорите в кръчмата секнаха. Всички се обърнаха към мен.
— Търся Том Кобли и невестулката, която му се води син — казах на пресекулки и ги изгледах смръщено. — Идваха ли тук?
Всички ми обърнаха гръб. Приведоха рамене.
— Не искам неприятности — обади се гостилничарят Джак иззад бара. — Достатъчно неприятности си ни навличал, Едуард Кенуей, стигат ни за цял живот. Много благодарим.
Произнесе го като една дума: „Много благодарим“.
— Ще разбереш какво е истинска неприятност, ако прикриваш Кобли — предупредих го и тръгнах към бара.
Той посегна към нещо, което знаех, че е там — сабя, окачена на пирон извън полезрението на посетителите. Изпреварих го и протегнах ръка със светкавичен замах. Болката в корема ми лумна отново, ала успях да сграбча пръв оръжието и да го извадя от канията. Джак дори не разбра какво става. Докато обмисляше да измъкне сабята, тя се озова пред гърлото му. Много благодарим.
В кръчмата беше сумрачно. В камината гореше огън, тъмни сенки танцуваха по стените, посетителите ме наблюдаваха с присвити, бдителни очи.
— Кажи ми дали Кобли и синът му са идвали тук тази вечер — притиснах сабята към гърлото на Джак и той разкриви лице.
— Не спомена ли, че днес отплаваш с „Императора“?
Не Джак, някой друг проговори. Не го различавах в тъмнината. Не познах гласа.
— Е, плановете ми се промениха и слава богу, иначе мама и татко щяха да изгорят в леглата. — Надигнах глас. — Това ли искахте всички? Защото така щеше да се случи. Знаехте ли?
Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Не отлепяха очи от мен — мъже, с които бях бил и с които се бях бил, жени, с които бях лягал. Пазеха тайните си в мрака, не смятаха да ги издават. Отвън изтрополи каруца. Всички я чуха. Атмосферата в гостилницата се нажежи още повече. Навярно беше Кобли. Дошъл да затвърди алибито си. Измъкнах Джак иззад бара, без да свалям сабята от гърлото му, и го повлякох към вратата.
— Никой да не гъква — предупредих ги. — Не продумвайте, за да си остане цяло гърлото на Джак. Заслужава да пострада само подпалвачът на татковата ферма.
Отвън долетяха гласове. Познах гласа на Том Кобли. Застанах зад вратата точно щом се отвори, стиснал Джак като щит и опрял сабята в гърлото му. Тримата новодошли веднага отбелязаха мъртвешката тишина, ала осъзнаха с малко закъснение, че нещо не е наред.
Докато прекрачваха прага, кикотът на Том Кобли тъкмо замлъкваше. Видях познати ботуши — бяха на Джулиан. Изскочих иззад вратата и го пронизах със сабята.