„Да беше ме убил, когато имаше възможност.“ Ще накарам да го напишат върху надгробната ми плоча.
Приклещен в рамката на вратата, Джулиан се втренчи ококорено първо в сабята, забита в гърдите му, а после в очите ми. На прощаване с този свят видя убиеца си. Последната му ругатня бяха капките кръв, които изкашля в лицето ми, преди да умре. Не е последният, когото съм убил. В никакъв случай. Ала беше първият.
— Том! Кенуей е тук! — извика някой в кръчмата, ала не беше необходимо — дори глупак като Том Кобли вече бе схванал.
Очите на Джулиан се изцъклиха и светлината в тях угасна. Той се плъзна, освободи се от сабята ми и се свлече пред прага като окървавен пияница. Зад него Том Кобли и синът му Сет бяха зяпнали, сякаш виждат призрак. После желанието им да се освежат с по халба бира и да се пофукат със среднощното си забавление се изпари, те се обърнаха и побягнаха.
Тялото на Джулиан ми препречваше пътя. Докато го прескоча, те спечелиха ценни секунди и изчезнаха в мрака. Сет обаче се бе препънал и тъкмо се изправяше на крака, докато Том, без да се обръща назад, без да спре, за да помогне на сина си, тичаше по шосето към фермерската къща от другата му страна. В миг налетях върху Сет, размахал окървавената сабя. Мина ми през ума той да е вторият, когото убивам. Кипях от гняв, а и казват, че първия път е най-трудно. А и щях да направя услуга на света, отървавайки го от Сет Кобли.
Не. Изпитах съжаление. И съмнение. Съществуваше възможност — нищожна, ала все пак възможност — Сет да не е бил там.
Вместо с острието пътьом го ударих с дръжката на сабята по тила. Възнагради ме гневен и болезнен крясък и той тупна на земята — в безсъзнание, надявах се. Заобиколих го бързо и се спуснах да догоня Том Кобли.
Знам какво си мислите. Нямах доказателство, че Том Кобли е бил там. Но знаех. Просто го знаех. В отсрещния край на шосето той рискува да погледне през рамо, преди да се улови с две ръце за ръба на каменната стена и да се прехвърли оттатък. Забеляза ме, простена уплашено и на мен ми остана време да отбележа, че макар да е пъргав за мъж на неговата възраст — страхът го пришпорваше допълнително, разбира се — го настигам. Преместих сабята в другата си ръка, за да прескоча стената, да се приземя на два крака и да продължа да го преследвам. Бях близо — надушвах вонята му — но той се шмугна зад барака и изчезна от погледа ми. Чух ботуши да хрущят по камъни наблизо, сякаш в двора има още някого. Запитах се дали не е Сет или собственикът на фермата. Или някой от „Олд Шилейла“. Съсредоточен да открия Том Кобли обаче, пропъдих размишленията.
Сниших се зад стената на бараката и се ослушах. Където и да беше, Кобли не се движеше. Погледнах наляво и надясно и видях само постройки — черни правоъгълници на фона на тъмносивата нощ. От време на време проблейваше коза, чувах щурците и нищо повече. От другата страна на пътя прозорците на кръчмата светеха, ала сградата изглеждаше притихнала. После в почти потискащата тишина се сипна чакъл. Том Кобли ме причакваше зад бараката. Премислих позициите ни. Той предполагаше, че ще се втурна безразсъдно към него, заобикаляйки бараката. Затова много бавно и възможно най-безшумно пропълзях към срещуположния ъгъл. Трепнах, защото краката ми разбутаха чакъла, и се помолих Том Кобли да не е доловил звука. Запромъквах се напред, притиснат към стената на пристройката. Доближих края на стената и се ослушах. Ако бях прав, Том Кобли ме дебнеше зад другия ъгъл. Ако грешах, чакаше ме нож в корема. Затаих дъх и рискувах да надникна. Бях преценил правилно. Том Кобли стоеше зад далечния ъгъл — с гръб към мен и вдигнал ножа. Лесна мишена, защото ме очакваше от погрешната посока. С три крачки щях да го стигна и да забия острието си в гърба му, преди да успее да пръдне. Но не. Исках го жив. Исках да разбера кои са съучастниците му. Кой е високият мъж с пръстена, наредил на Джулиан да не ме убива. Затова го разоръжих. Буквално. Спуснах се напред и му отсякох ръката. Е, поне такова беше намерението ми. Неопитността ми със сабята обаче си каза думата. Или пък острието бе твърде притъпено? Както и да е, замахнах, стиснал дръжката с две ръце, към рамото на Кобли и сабята преряза ръкава му и се заби в плътта, но не отсече ръката. Поне изпусна ножа. Кобли изпищя и отскочи назад. Улови се за раната, от което се разплиска кръв по стената и пръстта. В същия момент долових движение в мрака и си спомних шума, който бях чул, вероятно от трети човек. Твърде късно. От сенките се появи силует, озарен от лунната светлина. Видях безизразни очи зад качулка и работен гащеризон и ботуши, някак си прекалено чисти.