Горкият Том Кобли. Не разбра какво го чака и буквално се наниза гърбом върху сабята на непознатия. Острието се подаде през ребрата му, обляно в кръв. Той го погледна и простена за сетен път. После мъжът с качулката издърпа сабята си и тялото на Том Кобли се свлече тежко върху земята. Сещате ли се за поговорката: „Врагът на моя враг ми е приятел“. Нещо такова. Е, винаги има изключения, потвърждаващи правилото. В моя случай изключението бе мъжът с качулката и окървавената сабя. На врата ми още личеше болезненият белег от пръстена му. Лицето ми туптеше от юмруците му. Нямах представа защо уби Том Кобли, а и ми беше все едно. С боен вик се хвърлих напред и остриетата на сабите ни проехтяха като камбани в тихата нощ. Той парира с лекота удара. Един. Втори. Нападателната ми позиция тутакси се смени е отбранителна — защитавах се непохватно и бавно. Неопитен със сабята ли? Не, всъщност изобщо не умеех да се бия със сабя. Все едно размахвах пръчка. Неговата сабя изсвистя във въздуха и отвори рана в ръката ми. Усетих как топлата кръв потича по бицепса и напоява ръкава ми. С кръвта се отцеждаше и силата ми. Не се биехме. Вече не. Той си играеше с мен. Играеше си с мен, преди да ме убие.
— Покажи ми лицето си — предизвиках го задъхано, ала той не отговори.
Единственият признак, че изобщо ме е чул, беше лекият присмех в очите му. После дъгата на оръжието му ме заблуди. Реагирах бавно — не малко, а много бавно — и не успях да го спра да рани за втори път ръката ми. Удари отново. И още веднъж. Осъзнах, че нанася раните прецизно като лекар — колкото да ме обезвреди, но да не пострадам непоправимо. Достатъчно да ме обезоръжи. В крайна сметка така и не усетих как сабята се изплъзва от пръстите ми. Чух я как тупва в пръстта и погледнах надолу — лежеше на земята, а кръвта от порязаната ми ръка струеше върху нея.
Предположих, че ще свали качулката. Сгреших. Той насочи върха на сабята си към мястото точно под брадичката ми, а с другата ръка ми даде знак да коленича.
— Не ме познаваш, щом смяташ, че ще умра на колене, страннико — казах му, обзет от странно спокойствие пред лицето на поражението и смъртта. — Позволи ми да се изправя.
Той проговори с дълбок, безизразен глас, вероятно престорен.
— Няма да умреш днес, Едуард Кенуей. Но знай, че ако утре не отплаваш с „Император“, тази нощ е само началото за всеки, носещ името Кенуей. Тръгнеш ли, повече беди няма да споходят майка ти и баща ти. Не заминеш ли, ще страдат. Всички ще страдате. Разбираш ли?
— А ще науча ли кои са милостивите ми врагове? — попитах.
— Не. Знай само, че на света има сили, по-могъщи, отколкото предполагаш. Тази нощ ги видя как действат. Какви страдания причиняват. Нека това бъде краят. Не се връщай никога по тези брегове. А сега, Едуард Кенуей, ще коленичиш!
Сабята му се вдигна и дръжката й се стовари върху слепоочието ми.
Събудих се на „Император“.
15.
Поне си мислех, че съм на „Император“. Надявах се. С туптяща глава се изхлузих от хамака, стъпих на палубата и отлетях напред. Паднах по лице върху дъските и известно време — миг-два — се питах защо се чувствам толкова пиян, след като не помня да съм пил. Само дето не бях пиян, разбира се. Защо тогава се движеше подът? Люлееше се и след като го почаках малко да спре, осъзнах, че постоянното клатушкане е именно такова — постоянно. И няма да спре. Изправих се нестабилно, залитайки върху стърготините, разперил ръце, сякаш пристъпвам върху тясна греда. Тялото още ме болеше, ала се възстановявах — раните ми бяха позараснали. Явно бяха минали един-два дни. В следващия момент ме блъсна миризмата. Не, не миризма — смрад. Как вонеше само! Смесица от лайна, пикня, пот и морска вода. По-късно разбрах, че тази воня е характерна за трюма на кораба. Всеки месарски магазин и всяка кръчма имат собствена миризма — същото важи и за корабните трюмове. Страшното е колко бързо свикваш с нея. Миришеше на мъже, а на „Император“ имаше сто и петдесетима. Когато не работеха по палубата, не се катереха по платната и не се тълпяха в камбуза, спяха под оръдията или в хамаци като онзи, в който се бях събудил. Чух един от тях сега да хихика в сенките, когато корабът се лашна и ме запрати в дървена греда, а после безмилостно ме блъсна в срещуположния пилон. Моряшка походка. Така я наричаха. Трябваше да я усвоя.
— На „Император“ ли сме? — попитах мрака.
Корабът проскърца. Щях да свикна със скърцането, както и с миризмата и с моряшката походка.
— Да, на „Император“ сме.
— Нов съм тук! — извиках към сенките, стиснал пилона, сякаш животът ми зависи от това.