— Не думай! — разсмя се дрезгаво събеседникът ми.
— Колко далеч сме от сушата?
— Един ден. Доведоха те в несвяст. Прекалил си с пиячката сигурно.
— Нещо такова — отвърнах с побелели от стискането кокалчета.
Умът ми се насочи към събитията от предишните два дни, ала беше все едно да се вайкам над отворена рана. Твърде скоро, твърде болезнено. Налагаше се да осмисля случилото се. Да се изправя лице в лице с чувството за вина и да напиша писма. (Писма, които нямаше да успея да напиша, ако Каролин не беше ме научила, напомних си и пак ме обзе разкаяние.) Ала всичко щеше да почака.
Иззад мен долетя протяжно стържене. Извърнах се, присвих очи и щом свикнаха с полумрака, различих шпил. Горе ехтяха стъпките и виковете на моряците, работещи на палубата. Шпилът простена, проскърца пак и се завъртя.
Дърпайте! Изкрещя някой горе. — Дърпайте!
Въпреки всичко звукът ме превърна отново във възторжено малко момче. Озърнах се. От двете ми страни се редяха преносими оръдия. Дулата им приглушено сияеха в мрака. В другия край на помещението забелязах въжена стълба, увиснала от озарен от слънцето квадрат. Тръгнах към него и се изкачих на квартердека.
Скоро разбрах как спътниците ми са усвоили моряшката походка. Те не само се обличаха различно от мъжете на сушата — с къси куртки, карирани ризи, дълги брезентови панталони — но и се движеха различно. Целите им тела сякаш следваха инстинктивно ритъма на кораба. През първите няколко дни вълните под нас ме мятаха от греда на греда и току се просвах върху палубата, предизвиквайки гръмогласен смях. Не след дълго обаче — точно когато свикнах и с миризмата в трюма, и с натрапчивото скърцане на корпуса, и с усещането, че от необятното море ме делят паянтови дъски и няколко слоя смола — се научих да се движа в синхрон с водата, с „Император“. Скоро и аз ходех като другите моряци на борда.
Спътниците ми бяха кафяви като орехова черупка — всичките. Повечето носеха шалове или кърпи, завързани хлабаво около вратовете им, имаха татуировки, бради и златни обеци. Обветрените лица на по-старите моряци приличаха на стопени свещи, с вечно присвити, предпазливи очи. Повечето бяха десетина години по-възрастни от мен. Бързо разбрах, че са откъде ли не — Лондон, Шотландия, Уелс, западното крайбрежие.
Около една трета бяха чернокожи — избягали роби, потърсили свободата в открито море. Капитаните и другите моряци се отнасяха с тях като с равни — или по-точно като с отрепки като всички останали. Имаше неколцина и от американските колонии — от Бостън, Чарлстън, Нюпорт, Ню Йорк и Сейлъм. Повечето носеха постоянно оръжия — закривени къси саби, ками, кремъклийки. Пистолетите винаги бяха поне по два. Скоро научих причината — опасността първият да засече заради овлажнелия барут.
Обичаха да пият ром, езикът им беше невъобразимо груб и пиперлив, а най-много си падаха по гръмогласните кавги. Спойката им обаче бяха капитанските правила. Капитанът, шотландец, се казваше Алекзандър Долзъл — едър мъж, който рядко се усмихваше. Придържаше се строго към правилата и често ни ги напомняше. Застанал на кърмата пред моряшкото сборище, струпано на квартердека, главната и предната палуба, той ни предупреждаваше как всеки заспал по време на дежурство ще бъде овалян в катран и перушина. Всеки, спипан с друг мъж, ще бъде кастриран. Никакво пушене в трюма. Никакво пикаене в баласта. (И разбира се, както вече ви казах, по-късно аз въведох същите правила на моя кораб.)
Бях зелен и нов на борда. През онзи етап от кариерата си не бих дръзнал да наруша правилата.
Скоро започнах да свиквам с ритъма на живота в морето. Усъвършенствах моряшката походка, научих коя страна на кораба да използвам в зависимост от посоката на вятъра и да се храня с лакти върху масата, та чинията ми да не се пързаля. Често бях на вахта, научих се как да измервам дълбочината в плитчините и основите на навигацията. Учех се и от моряците, които обичаха да разказват бомбастични истории за битки с испанците, изпъстрени с мъдрости от сорта на: „Червено небе нощем — радост за моряка. Червено сутрин — бъди нащрек“.
Времето. Ветровете… Какви роби им бяхме! Развилнееха ли се, ведрата атмосфера се сменяше с мрачна деятелност, защото ежедневната работа да задвижваме кораба ставаше въпрос на живот и смърт в бурята, когато хапвахме надве-натри между поддържането на платната, насмоляването на корпуса и изпомпването на водата. Всичко се вършеше с мълчаливото съсредоточено отчаяние на борбата за оцеляване. Тези дни бяха изтощителни, изцеждаха силите ни докрай. Будувах, катерех се по въжените стълби, изпомпвах водата и подремвах под палубата, сгушен до кила. После стихията се смиряваше и животът потичаше постарому. Наблюдавах по-възрастните моряци — как пият, играят на зарове, говорят за жени — и разбрах колко скромни са били подвизите ми в Бристол. Някои от другарите по чашка в тамошните кръчми се смятаха за закоравели пияници и побойници, ала де да можеха да зърнат спътниците ми в действие! Свадите избухваха за нищо. Вадеха се ножове. Потичаше кръв. През първия месец на кораба чух да се трошат повече кости, отколкото през целия си седемнайсет годишен живот. И не забравяйте — отрасъл съм в Суонси и Бристол.