Жаждата за кръв обаче се изпаряваше бързо, както се и разразяваше — мъже, допреди секунда притиснали ножове в гърлата си, се помиряваха с мечешки прегръдки, които изглеждаха болезнени като самата схватка, ала явно постигаха желания резултат. Правилата повеляваха всяка свада да бъде разрешавана на брега в дуел със сабя или пистолет. Никой не го искаше, разбира се. Едно е да се счепкаш с някого, друго — да рискуваш да умреш. Затова разприте приключваха мигновено, както и започваха. Страстите се разпалваха мълниеносно и стихваха светкавично.
Истинските вражди на кораба бяха рядко явление, ала съдбата ме забърка в такава. Разбрах го през втория или третия ден на борда на „Император“. Обърнах се, усетил нечий остър поглед да се впива в мен, и му отговорих с усмивка. Приятелска усмивка или поне така смятах. Дружелюбната усмивка за един обаче е предизвикателна усмивка за друг. Явно предизвиках гняв. Отвърнаха ми със страховита гримаса.
На другия ден на квартердека някой ме сръга толкова силно с лакът, че се строполих на колене. Вдигнах очи, очаквайки да видя ухилено лице и да чуя: „Спипах те!“, но видях същия мъж да се отдалечава със самодоволно изражение. Беше едър мъж. На такива не бива да им заставаш на пътя. Аз обаче се бях озовал точно там.
По-късно говорих с Фрайди — чернокож моряк, който често спеше на хамака до мен. Описах му мъжа, съборил ме на палубата, и той веднага се досети:
— Блейни ще да е бил.
Блейни. Така го наричаха всички. И за жалост — имам предвид, за мен — Блейни ме мразеше. Мразеше ме в червата. Имаше причина вероятно. Понеже всъщност никога не бяхме си разменяли нито дума, причината едва ли беше сериозна. Важното е, че съществуваше в главата на Блейни, а само това в крайна сметка имаше значение. Това, както и фактът, че Блейни е грамаден и — според Фрайди — много го бива със сабята.
Блейни, както навярно вече сте се досетили, бе един от мъжете, на които се натъкнах през първата ми вечер на „Император“. Знам какво си мислите — че е онзи, с когото разговарях, и иска да ми даде урок за безочието.
Е, сгрешили сте, ако сте си го помислили. Блейни беше един от другите, които седяха върху буретата и играеха на зарове — недодялан свиреп мъж с изпъкнало чело и гъсти, постоянно смръщени вежди, сякаш е вечно учуден. През онази нощ почти не го забелязах и хвърляйки поглед назад, сигурно точно това го бе разгневило. Почувствал се е пренебрегнат и така се е породила враждата.
— Защо ли ми има зъб? — попитах Фрайди:
— Не му обръщай внимание — сви рамене той и затвори очи да покаже, че разговорът ни е приключил.
Така и правех. Не му обръщах внимание. И така очевидно го ядосвах още повече. Блейни не искаше да го пренебрегват. Искаше да го забелязват. Да се страхуват от него. Безстрашието ми разпалваше яростта му.
16.
Имах и други грижи. Слухът например, че капитана го сърбят ръцете за трофеи. От месеци не бяхме нападали чужд кораб и не бяхме плячкосали и половин пени. На кораба се надигаше ропот. Най-силно недоволството кипеше в неговата каюта. Всички разбираха как капитанът смята, че изпълнява своята част от сделката, ала не получава обещаното в замяна.
Каква сделка ли? Е, каперите служеха на Нейно Величество като неофициални войници във войната срещу Испания. В отплата, разбира се, ни позволяваха да нападаме безнаказано и колкото ни се иска испански кораби. Известно време било точно така. Постепенно обаче испанските кораби намаляваха. По пристанищата чувахме слухове, че се вижда краят на войната и скоро ще бъде сключено мирно споразумение.
Капитан Долзъл беше прозорлив мъж и умееше да предвижда откъде ще задуха вятърът. Щом останахме без плячка, реши да предприеме ход отвъд пълномощията, отредени ни от Короната.
Трафорд — помощник-капитанът — застана до капитан Долзъл, който свали тривърхата си шапка и избърса потта от челото си. Нахлупи я отново и се обърна към нас.