— Това нападение ще ни направи богати, момчета — джобовете ви ще се напълнят до пръсване. Ала ви предупреждавам, както изисква капитанският ми дълг, че начинанието е рисковано.
Рисковано. Да. Рискът да ни заловят, да ни осъдят и да увиснем на бесилото. Казвали са ми, че обесените си изпразвали червата. Затова овързвали бричовете на пиратите около глезените. Този срам ме плашеше най-много. Не исках Каролин да ме запомни така — увиснал на въжето, смърдящ на лайна.
Не бях напуснал Бристол, за да стана престъпник, пират. Останех ли на „Император“, приемех ли плана на капитана, щях да стана точно такъв. Щяха да ни погнат не само военните кораби на компанията „Ийст Индия“, ами и на Нейно Величество. Не, исках да бъда капер, а не пират. Ала не биваше да се връщам у дома без пари. По онова време си въобразявах, че богатството ще изкупи главата ми и ще усмири враговете ми. Но трябваше да го спечеля законно. Не се подсмихвайте иронично. Сега знам колко нелепо звучат думите ми. Тогава обаче все още имах кураж и мечти. И когато чух предложението на капитана и той обясни как е наясно, че не всички на кораба ще пожелаят да участват в беззаконието, и подкани всички, които не желаят, да го кажат сега, та да им помогне да напуснат кораба, аз понечих да пристъпя напред. Фрайди се протегна крадешком и ме възпря. Не ме погледна. Просто ми попречи да помръдна, вперил очи някъде в далечината. Прошепна ми с половин уста: „Чакай“. Не се наложи да чакам дълго. Петима от екипажа застанаха пред другите — добри мъже, които не искаха да бъдат пирати. Капитанът заповяда на помощника си да изхвърлят петимата добри мъже в морето. Реших занапред да си държа езика зад зъбите. И още нещо — да изпълнявам заповедите на капитана, докато взема своя дял от парите, а после да избягам, да се цаня на друг каперски кораб — все пак вече бях опитен моряк — и да отричам да съм бил на „Император“, когато е извършено ужасното престъпление.
Планът ми не беше безупречен, имаше недостатъци, признавам. За кой ли път се оказвах притиснат в ъгъла, принуден да избирам между не особено привлекателни възможности.
Когато виковете на хвърлените зад борда моряци стихнаха, капитанът ни запозна подробно с плана си. Не възнамеряваше все пак да нападаме Кралската флота — това би било самоубийство. Целта ни се движеше край западния африкански бряг и през януари 1713 година „Император“ отплава натам.
17.
Януари, 1713 година
Плавахме между островите и пускахме котва в закътани заливи и речни устиета. Изпращаха ни за провизии — дърва, вода, вино, ром. Понякога оставахме дни наред и ловяхме костенурки, птици, кози и свине, за да се прехранваме.
Веднъж се наложи да ремонтираме кила на „Император“. Изтеглихме го на сушата и с помощта на големи камъни и въжета го обърнахме на една страна. Със запалени факли изгорихме водораслите и раковините, намазахме го със смола и сменихме прогнилите дъски под ръководството на дърводелеца, който очакваше с нетърпение тези моменти. Нищо чудно, разбира се, понеже мачтите и платната също се нуждаеха от поправка, а дърводелецът се разпореждаше самодоволно с кормчията и помощник-капитаните, които нямаха друг избор, освен да си мълчат и да изпълняват нарежданията му.
Бяха щастливи дни — ловяхме риба, наслаждавахме се на злощастието на началството. Почти се разочаровах, когато отплавахме отново.
Преследвахме търговски кораб на компанията „Ийст Индия“. Търсехме го край западния африкански бряг. Моряците не криеха съмненията си в благоразумието на начинанието. Знаехме, че нападайки такъв престижен кораб, се превръщаме в издирвани престъпници. Капитанът обаче ни обясни, че в Карибско море патрулират само три военни кораба и два военни платнохода, а се говорело, че „Амазонска галера“ — корабът на „Ийст Индия“ — превозвал ценна стока. Успокояваше ни, че ако го атакуваме в открито море, далеч от сушата, ще успеем да го плячкосаме и да избягаме невредими. Но нали моряците на плячкосания кораб ще ни видят, запитах се гласно веднъж. Нали ще съобщят на военните, че „Император“ ги е нападнал? Фрайди само ме изгледа. Погледът му не ме впечатли.
Открихме „Амазонска галера“ след три дни плаване.
— Платно на хоризонта! — долетя вик от върха на мачтата.
Бяхме свикнали да го чуваме, та не се обнадеждихме особено. Наблюдавахме как капитанът и кормчията се съвещават. След малко потвърдиха, че корабът наистина е „Галера“. Променихме курса и се насочихме към него. Вдигнахме червен флаг — британското знаме — и „Галера“, разбира се, остана на място — сметнаха ни за английски капери, тоест за приятели. Така беше. На теория. Мъжете на „Император“ заредиха пистолетите си и провериха остриетата на сабите. Извадихме куките за абордаж и стрелците заеха позиция до оръдията. Щом приближихме, екипажът на „Галера“ осъзна, че се готвим за битка. Видяхме как по лицата на моряците се изписва смайване и паника, как се разбягват по палубата като подплашени коне. Ние, от своя страна, се строихме на палубата с насочени към тях пистолети, извадени саби и оголени зъби. Аз нямах пистолет, а сабята ми беше ръждясало желязо, открито от интенданта на дъното на стар сандък, но застанах между мъжете, два пъти по-възрастни от мен и десет пъти по-свирепи, и се постарах да се намръщя заплашително като тях. Да изглеждам кръвожаден като тях. Дулата на оръдията ни сочеха към „Галера“. Една дума и щяха да изстрелят залп, способен да разполови кораба и да прати екипажа му на морското дъно. Противниците ни се взираха ужасено в нас — лица на мъже, сварени неподготвени и обречени на гибел.