— Кажете на капитана си да дойде! — извика помощник-капитанът ни, извади пясъчен часовник и го постави с трясък върху парапета на палубата. — Не се ли яви, докато пясъкът изтече, ще открием огън!
Времето им изтичаше, когато най-сетне капитанът се появи на палубата, облечен в парадната си униформа и с предизвикателно — поне според него — изражение, което не прикриваше страха в очите му. Последва инструкциите на помощник-капитана ни, нареди да спуснат лодка, качи се в нея и гребците го докараха до нас. Неволно изпитах съчувствие към него. Възхитих се как се оставя на милостта ни, за да защити екипажа си, и как се изправя с високо вдигната глава и изкачва въжената стълба към кораба ни. Моряците до оръдията на долната палуба го посрещнаха с присмехулни възгласи, сграбчиха го грубо за раменете и го издърпаха над парапета на квартердека. Той се отърси от ръцете им, изопна отново рамене, приглади мундира и ръкавелите си и настоя да се срещне с капитана ни.
— Тук съм! — извика Долзъл и тръгна към него. Носеше тривърхата си шапка, а сабята му беше извадена. По петите му подтичваше помощник-капитанът Трафорд.
— Как е името ти, капитане?
— Бенджамин Причард, капитан на „Амазонска галера“ — представи се мрачно новодошлият, — и искам да знам какво означава това.
Той вирна брадичка и се изправи в цял ръст, ала Долзъл се извисяваше над него. Малцина можеха да се мерят с осанката му.
— Какво означава ли? — повтори Долзъл с тънка усмивка, вероятно за пръв път го виждах усмихнат. Погледна към мъжете си, събрани на палубата, и те избухнаха в злостен кикот.
— Да — отговори стегнато капитан Причард, говореше с аристократичен акцент. Странно, напомни ми Каролин. — Известно ви е, че корабът ми принадлежи на британската компания „Ийст Индия“, нали? И се радваме на закрилата на флотата на Нейно Величество.
— Както и ние — отсече Долзъл и посочи червения флаг, който се развяваше на най-високата мачта.
— Мисля, че изгубихте тази привилегия в момента щом насочихте дулата на оръдията си към нас. Освен ако нямате основателна причина.
— Имаме.
Погледнах към моряците на „Галера“. Макар и на прицел, те следяха с интерес събитията на палубата ни. Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Само плисъкът на морето в корпусите на корабите и шепотът на вятъра в платната нарушаваха тишината. Капитан Причард се изненада.
— Наистина ли?
— Да.
— Разбирам. Обяснете ми тогава.
— Е, капитан Причард, причината е, че напоследък морето носи оскъдна печалба. Хората ми са неспокойни. Чудят се как ще им платя. Затова нападнах „Галера“ — да плячкосам ценностите ви.
— Ти си капер — напомни му капитан Причард. — Продължиш ли по този път, ще станеш пират, престъпник. — Обърна се към целия екипаж на „Император“. — Всички ще бъдете обявени за издирване, флотата на Нейно Величество ще ви залови и арестува. Ще ви обесят на Дока на екзекуциите и ще изложат окованите ви във вериги тела на показ в Уопинг. Това ли искате?
„Ще умрем, смърдейки на лайна“, помислих си.
— Чух, че Нейно Величество се кани да подпише договор с испанците и португалците. Услугите на каперите вече няма да са й нужни. Какъв избор имам? — попита капитан Долзъл.
Капитан Причард преглътна, защото нямаше отговор. Сега — наистина за пръв път — видях капитан Долзъл да се усмихва широко, разкривайки уста, пълна с изпочупени и почернели зъби като опустошено гробище.
— Е, сър, предлагам ви да се оттеглим, за да обсъдим местонахождението на съкровищата, натоварени на кораба ви — продължи той.
Капитан Причард понечи да възрази, но Трафорд го сграбчи и го повлече по стълбите към каютата с картите. Моряците насочиха вниманието си към мъжете на „Галера“. Възцари се напрегната, заплашителна тишина. После чухме писъците.