Подскочих и приковах очи в каютата, където се бяха усамотили капитаните. Забелязах, че и Фрайди се взира във вратата й с неразгадаемо изражение.
— Какво става? — попитах го.
— Шшт! Говори по-тихо. Какво мислиш, че става?
— Изтезават ли го?
Той подбели очи.
— Ти какво очакваше? Да го почерпят с ром и туршия ли?
Писъците продължиха. Израженията на моряците на другия кораб се промениха. Преди миг ни наблюдаваха гневно, злобно, сякаш подготвят коварен контраудар. Все едно сме шайка мошеници, които ще бъдат пометени като глутница крастави кучета. Сега в очите им се четеше неподправен страх — че може да са следващите.
Странно. Чувствах се и засрамен, и окуражен от случващото се. И аз бях причинявал болка и скръб, ала никога не прибягвах към самоцелна жестокост. Долзъл би казал: „Не самоцелна жестокост, момче. Цел+а е да разберем къде е скрито съкровището“. Ала това бе полуистина. Стъпеха ли на „Галера“, хората му веднага щяха да открият пляката. Не, истинската причина да изтезават капитана бяха променените изражения на мъжете срещу нас. Капитан Долзъл искаше да всее ужас.
Не знам след колко време — навярно след четвърт час, когато писъците станаха оглушителни, а безсърдечното хихикане на моряците на „Император“ стихна и дори най-безмилостните започнаха да се питат дали болката не е достатъчна за днес, вратата на каютата с картите се отвори. Долзъл и Трафорд излязоха. Капитанът огледа хората си с мрачно задоволство. После насочи очи към плахите лица на моряците на „Галера“. Накрая посочи към мен.
— Ти, момче!
— Ддд… да, сър — заекнах.
— В каютата, момче! Пази капитана, докато разберем дали информацията му е вярна. Ти също — посочи другиго.
Не видях кого, защото тръгнах бързо към квартердека, проправяйки си път през моряшкото море, напиращо да залее борда на другия кораб. После влязох в каютата, където ме очакваше първата изненада. Голямата маса за хранене, както и масата на кормчията с картите, инструментите за навигация и диаграмите бяха отместени настрани. В средата на помещението седеше капитан Причард. Вързаните му ръце бяха извити зад гърба. Долових странна, необяснима миризма. Главата на капитан Причард клюмаше. Щом чу вратата да се отваря обаче, той отлепи брадичката си от гърдите и помътените му от болката очи се втренчиха в мен.
— Ръцете ми — простена той. — Какво направиха с ръцете ми?
Преди да разбера, се стъписах за втори път, защото в каютата влезе другият тъмничар — не кой да е, а Блейни. Мамка му. Той захлопна вратата. Очите му се плъзнаха от мен към ранения капитан Причард и пак се върнаха към мен. Отвън долитаха виковете на другарите ни, които се готвеха да скочат на борда на другия кораб, ала ние сякаш бяхме много далеч и изолирани от битката. Без да отлепям очи от Блейни, заобиколих капитан Причард и застанах зад него. Погледнах към ръцете му, завързани зад гърба. И разбрах каква е миризмата. Миришеше на изгоряла плът.
18.
Долзъл и Трафорд бяха палили фитили между пръстите на капитан Причард, за да го накарат да проговори. Няколко се валяха върху дъските на пода до буркан с течност. Помирисах я и установих, че е солена вода — сигурно я бяха изливали върху раните, та да станат още по-болезнени. Ръцете му бяха покрити с мехури, почернели на места, а на други — разкървавени като накълцано месо.
Огледах се за мях с чиста вода, питайки се защо Блейни не помръдва. Защо не продумва. Е, той не ме остави да се чудя дълго.
— Ти и аз, а? Заедно? — изръмжа той.
— Да — отвърнах сухо. — Късметлии сме, нали, друже?
Видях кана с вода върху дългата маса и тръгнах към нея. Той сякаш не долови сарказма ми.
— Какви ги вършиш? — попита ме.
— Ще измия с вода раните му.
— Капитанът не ни изпрати да го лекуваме.
— Боли го, не виждаш ли?
— Не ми говори така, нищожество! — изрева Блейни и яростният му глас ми смрази кръвта. Не смятах да му показвам обаче, че се страхувам. Не трепнах. Външно съм винаги непоклатим.
— За бой ли те сърбят ръцете, Блейни?
Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.
— Може би, може би…
В колана му бяха затъкнати два пистолета и сабя, но в ръката му сякаш от нищото изникна кама. Преглътнах.
— И какво смяташ да правиш, Блейни? Забрави ли, че нападаме друг кораб и ни пратиха да пазим капитана му? Не знам защо ми имаш зъб, но се опасявам, че трябва да отложим уреждането на сметките. Или имаш по-добра идея?