— А ти, момко, какво планираш? Ако не умреш от сабята на другаря си, имам предвид? Искаш ли да ми служиш, или предпочиташ да умреш като пират у дома в Англия или тук?
— Не искам да съм пират, сър — отговорих бързо. (Не се усмихвайте.) — Исках само да припечеля нещо за съпругата си, сър. Честна печалба, с която да се върна в Бристол.
(В Бристол, откъдето ме прогониха, и при съпругата, която не ми позволяваха да виждам. Реших обаче да не занимавам Тач с дребни подробности.)
— Ха! — засмя се Тач и махна към обезоръжените мъже зад себе си. — Това сигурно важи за всички оцелели от кораба ти. Всеки ще се закълне, че не е възнамерявал да става пират. Ще се оправдае, че е изпълнявал заповедите на капитана. Принуждавали са го против волята му.
— Той управляваше с желязна ръка, сър — обясних. — Питайте, когото щете. Истина е.
— И как, мътните го взели, успя капитанът да ви придума да станете пирати? — попита Тач.
— Каза ни, че скоро бездруго ще бъдем пирати, сър. След като подпишат мирното споразумение.
— Е, вероятно е прав — въздъхна замислено Тач. — Не отричам. Но това не е извинение. — Той се усмихна широко. — Не и докато аз съм капер, заклел се да защитава и да помага на флотата на Нейно Величество и на кораби като „Амазонска галера“. — Той замълча и после добави: — Не те бива много със сабята, а, момче?
Поклатих глава.
— Личи си — разкикоти се Тач. — Но това не те спря да нападнеш здравеняка до теб, нали? Знаеше, че вероятно ще загинеш на върха на сабята му, но го направи. Защо?
— Блейни е предател, сър — настръхнах. — Причерня ми пред очите и…
Тач заби острието на сабята си в палубата, облегна се с две ръце на дръжката и погледна към Блейни, към чието обичайно изражение на гневно недоумение се бе прибавило колебание. Разбирах как се чувства. По лицето на Тач не се четеше на чия страна е. Той просто ни оглеждаше — ту мен, ту Блейни.
— Хрумна ми нещо — изрева най-сетне и всички на палубата сякаш си поеха едновременно дъх. — Ще уредим въпроса с дуел. Какво ще кажеш, момко?
Духът на екипажа се приповдигна, а моят се лашна надолу, все едно бяха сложени на везни. Не умеех да се бия със сабя. Блейни имаше опит с хладното оръжие. Щеше да ми види сметката за нула време.
— Но не със саби, момчета — засмя се Тач, — защото вече видяхме сръчността на единия. Не, предлагам ръкопашен двубой. Никакви оръжия, дори ножове. Устройва ли те това, момче?
Кимнах, мислейки как най-много ме устройва изобщо да не се бия, ала за по-добро от ръкопашен бой не можех да се надявам.
— Добре. — Тач плесна с ръце и сабята му затрептя. — Хайде, момчета, застанете в кръг и да видим за какво ги бива двамата джентълмени.
Беше 1713 година. Бях сигурен, че ще умра.
Като се замисля, оттогава минаха дванайсет години. Възможно е през онази година да сте се родили.
20.
— Да започваме — нареди Тач.
Моряците се бяха покатерили по такелажа и по мачтите, по въжените стълби, по парапета и по горните палуби на трите кораба — всеки точеше врат да вижда по-добре. Блейни си свали демонстративно ризата и остана по бричове. Последвах примера му с пълното съзнание колко е хилаво тялото ми. После и двамата вдигнахме юмруци и се втренчихме един в друг.
Противникът ми се хилеше иззад ръцете си — юмруците му бяха дебели като бутове и два пъти по-твърди. Кокалчетата на пръстите му приличаха на носове на статуи. Да, Блейни би предпочел да се бием със саби, но нямаше нищо против ръкопашната схватка — възможност да ме направи на пихтия с позволението на капитана, да ме пребие до смърт, без да рискува да го наложат с бича.
Моряците по палубата и мачтите надаваха възторжени възгласи, доволни от зрелището. От виковете не ставаше ясно на чия страна са, но се поставих на тяхно място. На какво биха искали да се насладят зяпачите? На хубав бой.
„Да им го дадем тогава“, помислих си. Вдигнах още по-високо юмруци и си спомних какъв трън в задника ми беше Блейни от самото начало. Никой друг не ме тормозеше на кораба. Само той. Този смрадлив кретен. През цялото време бях нащрек и се чудех защо ме мрази, понеже тогава не бях арогантен като у дома. Животът на борда ме опитоми. Смея да твърдя, че пораснах. Тоест нямаше истинска причина да ме мрази. Ала в същия момент ми хрумна. Истинската причина. Той ме мразеше просто ей така. Заради самата омраза. Ако ме нямаше мен, щеше да насочи омразата си към друг. Някой юнга навярно. Или чернокож моряк. Той просто обичаше да мрази.
И затова аз го възненавидях в замяна. Враждебността му ме объркваше? Превърнах я в ненавист. Необходимостта да страня от него ден след ден? Превърнах я в ненавист. Неизбежността да гледам глупавото му дебело лице ден след ден? Превърнах я в ненавист.