Това обаче предстоеше. Първо се приспособявах към новия живот — живот, който харесвах много. Извадих късмет, предполагам, че Едуард Тач ме взе под крилото си. „Кавгаджид“, така ме наричаше. Обичаше да се навъртам край него. Повтаряше, че ми се доверява — с право, защото наистина му служех предано. Едуард Тач ме бе спасил от пиратския живот, на който щеше да ме обрече капитан Долзъл, и от възможността да ме изхвърлят през борда като клетниците, отказали да приемат плана му. Намесата на Едуард Тач и покровителството му ми предоставяха шанс да се върна в Бристол, при Каролин, като състоятелен мъж и с високо вдигната глава.
И да, така е, макар с вас да знаем, че събитията не се развиха така.
Животът в морето беше почти същият като преди, но с няколко благоприятни разлики. Нямаше го Блейни, разбира се. За последно видях въпросния досадник да се плъзва в морето като мъртъв кит. Нямаше го и капитан Алекзандър Долзъл. Британците го осъдиха на смърт през 1715 година. Без тях двамата животът ми на кораба се подобри веднага. Живеех като капер. Нападахме испански и португалски кораби и ги плячкосвахме. Наред с моряшките умения започнах да усъвършенствам бойното изкуство. Тач ме наставляваше. Научи ме да се бия по-умело със сабя и с пистолет.
Усвоих и житейската философия на Едуард Тач, която той на свой ред бе научил от друг стар капер — мъж, на когото Едуард служеше и който също ми стана ментор. Казваше се Бенджамин Хорниголд.
Срещнах Бенджамин в Насау, разбира се. Не мисля, че смятахме пристанището в Насау на остров Ню Провидънс точно за своя територия, защото не действахме така. Ала то ни служеше като убежище със стръмните си скални зъбери от едната страна и дългия хълмист бряг от другата, преливащ в плиткото море — твърде плитко за военните кораби на Нейно Величество — с кея, където разтоварвахме трофеите и провизиите си, с крепостта върху възвишението, кацнала над паянтови къщурки с разнебитени дървени веранди. В залива имаше, естествено, великолепно пристанище, където корабите се приютяваха от стихиите и враговете. Гробището за кораби затрудняваше още повече нападателите — приличните на скелети останки от обгорени или заседнали в плитчините съдове предупреждаваха непредпазливите. Имаше палми, въздухът миришеше на море и смола, гостилниците не пестяха рома. Там бяха и Едуард Тач и Бенджамин Хорниголд.
Харесвах Бенджамин. Той беше менторът на Черната брада, както Черната брада беше мой ментор. Нямаше по-добър мореплавател от Бенджамин Хорниголд. Навярно смятате, че го казвам заради това, което се случи по-късно, но се налага да ми повярвате, защото се кълна, че е вярно. Имаше нещо различно у него. Дали заради осанката и орловия нос на английски генерал? А и се обличаше различно — по-скоро като войник, отколкото като капер.
Бях по-привързан към Тач, ала харесвах и него и го уважавах не по-малко. Все пак с негова помощ бяха създали Насау. Дори да нямаше друго, щях да го харесвам за това.
През юли 1713 година плавах с Едуард Тач, когато убиха кормчията ни на сушата. След две седмици получихме съобщение и капитанът ме извика в каютата си.
— Можеш ли да четеш, синко?
— Да, сър — кимнах и за миг си спомних Каролин.
Едуард седеше в единия край на навигационната маса, а не зад нея. Скръстените му крака бяха обути в дълги черни ботуши, носеше червен пояс и четири пистолета, затъкнати в дебел кожен колан, препасан през рамото. До него бяха разгърнати карти и диаграми, но нещо ми подсказа, че не тях иска да прочете.
— Трябва ми нов кормчия — каза той.
— О, сър, не мисля…
Той избухна в смях и се плесна по бедрата.
— Не, синко, и аз не мисля. Твърде млад си и неопитен за кормчия. Нали?
Втренчих се в ботушите си.
— Ела тук — подкани ме той. — Прочети ми това.
Прочетох на глас краткото съобщение за мирния договор, сключен между англичаните, испанците и португалците.
— Означава ли това… — подхванах, щом приключих с четенето.
— Да, Едуард — отвърна той (за пръв път ме наричаше по име, а не „синко“ или „момко“ — всъщност оттогава спря да използва последните две обръщения). — Означава, че капитан Александър Долзъл е бил прав. Дните на каперите изтекоха. По-късно ще говоря с екипажа. А ти? Ще продължиш ли да ми служиш?
Бях готов да го последвам до края на Земята, ала не го казах. Само кимнах, сякаш имам много възможности. Той ме погледна. Черната коса и брада придаваха на очите му още по-проницателен блясък.