— Ще бъдеш пират, Едуард, престъпник. Сигурен ли си, че го искаш?
Честно казано, не бях, но какъв избор имах? Не можех да се върна в Бристол. Не смеех да стъпя там без сандък с пари, а единственият начин да ги спечеля бе да стана пират.
— Ще отплаваме за Насау — обясни Тач. — Обещах на Бенджамин да се срещнем, ако това се случи. Ще обединим сили, защото и двамата ще изгубим моряци. Искам да си до мен, Едуард. Имаш кураж и сърце и те бива в битка. А и не бих се лишил от помощник, който умее да чете.
Кимнах поласкан. Когато се върнах в хамака си обаче и останах сам, затворих очи от страх да не се разплача. Не тръгнах по море, за да стана пират. О, разбирах, естествено, че нямам избор и съм принуден да поема по този път. Като мнозина, включително Едуард Тач. Ала не мечтаех за това. Не исках да съм престъпник.
Както споменах обаче, не виждах друга възможност. В този момент загърбих плановете да се върна в Бристол като почтен и състоятелен мъж. Оставаше ми единствено да се надявам да се върна богат. Отсега нататък целта ми бе да трупам богатства. Станах пират.
Втора част
22.
Юни 1715 година
Няма нищо по-шумно от корабно оръдие. Особено ако избухне до ухото ти. Все едно те удря невидим чук. Невидим чук, който иска да те натроши на дребни парченца. Зашеметен от трясъка, се чудиш дали зрението те подвежда, или светът наистина се тресе. Вероятно няма значение.
Гюлето пада някъде. Корабните дъски се разцепват. Мъже с откъснати крака и ръце поглеждат надолу и през няколкото секунди преди да умрат, осъзнават, че половината им тяло е отнесено, и започват да пищят. Веднага след залпа се чуват само крясъците на умиращите и пронизителното скрибуцане на разбития корпус.
Не се свиква с това — с изригването на корабно оръдие, което отваря пробойна в цялото ти съществуване. Номерът обаче е да се съвземеш бързо. По-бързо от врага. Така оцеляваш.
Намирахме се край брега на нос Буена Виста в Куба, когато англичаните ни нападнаха. Така ги наричахме на бригантината, макар екипажът ни да се състоеше предимно от англичани и аз самият бях англичанин по рождение и по сърце. Националността обаче нямаше значение — ако си пират, си враг на Негово Величество (крал Джордж бе наследил кралица Ан), на Короната. Тоест — враг на флота на Негово Величество. И така, щом чухме вика „Платно на хоризонта!“ и видяхме червения флаг, фрегатата, пореща океана към нас, и фигурите, сновящи напред-назад по палубата й, започнахме да крещим:
— Англичаните нападат! Англичаните нападат!
Корабът ни настигна бързо. Опитвахме се да обърнем и да се отдалечим от трикилограмовите му гюлета, но той ни отряза пътя толкова отблизо, че виждахме бялото на очите на моряците му, искрящите им златни зъби и сиянието на отблясъците на слънцето по стоманените остриета, които стискаха в ръцете си.
По кила на фрегатата разцъфнаха пламъци и оръдията й избумтяха. Металните гюлета процепиха въздуха. Корпусът ни застена като ранено животно. Денят бе дъждовен. Пушекът го превърна в дъждовна нощ. Напълни дробовете ни и ни задави. Кашляхме и гъгнехме, паникьосани още повече. После дойде ред на усещането, че светът се разцепва; настъпиха миговете, когато се питаш дали си улучен, или вече си мъртъв. Навярно такова е чувството да си в небесните селения. Или по-вероятно в ада. Защото адът е пушек, огън, болка и писъци. Тоест няма значение дали си жив или мъртъв — и в двата случая си в ада.
При първия залп вдигнах длани да се защитя. За щастие. Усетих порой от дървени трески, които иначе щяха да продупчат лицето и очите ми. Ударната вълна ме блъсна назад, препънах се и паднах. Обсипваха ни с цилиндрични гюлета — дълги железни пръчки с топки от двете страни, способни да натрошат всичко, стига да паднат достатъчно близо. Свършиха си работата. Очевидно не възнамеряваха да се качват на кораба ни. Като пирати ние нанасяхме възможно най-малко щети на набелязаната жертва. Целта ни бе да я вземем на абордаж и да я разграбим — дори ако се налага да чакаме няколко дни. Трудно се плячкосва потъващ кораб. Англичаните обаче — поне тези — или знаеха, че не носим съкровища, или им беше все едно. Искаха просто да ни унищожат. И се справяха отлично.
Изправих се с мъка на крака, усетих нещо топло да се стича по ръката ми, погледнах надолу и видях кръв да капе по палубата от малка рана, отворена от остра треска. Разкривил лице, издърпах треската и я захвърлих на палубата. После, забравил болката, се взрях с присвити очи през мъглата от барутен дим и дъждовната пелена.