Английските моряци нададоха победоносен възглас и корабът им се изравни с нашия. Затрещяха мускети и пистолети. Полетяха гранати, експлодиращи по палубата, нанасящи още повече поражения и сеещи още по-невъобразим хаос. Задушливият пушек ни обви като мъртвешки саван. Химическите гранати излъчваха зловонни серни изпарения, които ни зашеметяваха, замъгляваха зрението ни и ни пречеха да преценяваме разстоянията в сгъстения почернял въздух.
Въпреки това го видях — качулата фигура в мантия, застанала на носа на английския кораб. Скръстил ръце, той стоеше неподвижен и излъчваше абсолютно равнодушие към случващото се около него. Прочетох го в позата и в очите му, които светеха под качулката. Очи, за втори път приковани в мен.
После пушекът погълна нападателите ни. Сражавахме се с призрачен кораб сред барутен дим, пороен дъжд и задушливи изпарения. Чувах само крясъци и трясък на трошащо се дърво. Навсякъде се валяха трупове, а кръвта им оцветяваше изпотрошените греди. През пробойна в главната палуба видях как трюмът се пълни с вода. Отгоре долетя протяжно скрибуцане. Вдигнах глава — верижно гюле бе разкъсало главното ни платно, а мъртвият съгледвач висеше надолу с главата — отнесена наполовина — от сврачето гнездо. По въжените стълби вече се катереха моряци, за да се опитат да освободят прекършената мачта. Закъсняха — платното вече се диплеше във водата като дебела жена, решила да се изкъпе в морето.
Най-сетне пушекът се поразнесе и забелязахме, че британската фрегата ни заобикаля, подготвяйки се за стрелба от десния борд. В този момент обаче късметът й изневери. Преди да заеме позиция, вятърът, разнесъл дима, стихна и надутите платна на фрегатата увиснаха. Тя забави ход, предоставяйки ни втори шанс.
— Подгответе се за стрелба! — извиках.
Членовете на екипажа ни, които още се държаха на крака, се втурнаха към оръдията. Аз се заех с въртящия се топ. Дадохме залп по беззащитната фрегата и нанесохме почти толкова поражения, колкото тя ни причини. Сега беше наш ред да тържествуваме. Поражението се бе превърнало не точно в победа, но поне в щастливо бягство. Неколцина дори се запитаха какви ли съкровища крие британският кораб, а един-двама — оптимистичното малцинство — грабнаха абордажните куки брадви и пики, готови да издърпат фрегатата и да я превземат в близък бой.
Случилото се след това обаче провали всички планове.
— Складът с мунициите! — понесе се вик. — Ще пламне!
Тази новина предизвика крясъци и аз погледнах от поста си до въртящото се оръдие към носа на кораба, където около пробойна в кила се виеха пламъци. Междувременно от кърмата долетяха виковете на капитана ни — Брама — а от задната палуба на срещуположния кораб мъжът в робата запретна ръкави. Буквално. Разпери ръце и с един къс скок се озова върху парапета на фрегатата, а със следващия кацна върху нашия кораб. За миг ми заприлича на орел, развял мантия и разперил ръце като криле. После видях капитан Брама да пада. Ръката на надвесения над него качулат мъж се отдръпна назад и от ръкава му изскочи скрито острие. Гледах острието като хипнотизиран. Изглеждаше оживяло в светлината на пламъците, лумнали по палубата. Качулатият го заби в капитан Брама. Аз продължавах да се взирам в него, стиснал сабята си. Чувах приглушените викове на моряците, опитващи се безуспешно да попречат на огъня да достигне склада с мунициите. „Ще пламнат — помислих си разсеяно. — Ще избухнат.“ Английският кораб бе съвсем близо и експлодиралите бурета с барут несъмнено щяха да разбият и него. Предусещах го, ала като далечна, бледа представа. Бях омагьосан от качулатия ангел на смъртта, дочакал невъзмутимо да настъпи моментът за удар. Капитан Брама умря светкавично. Убиецът вдигна поглед от мъртвеца и очите ни се срещнаха отново, само че този път нещо озари чертите му. Той се изправи, с един плавен скок прескочи трупа и се спусна към мен.
Вдигнах сабята, решен да не потегля без борба към неведомите селения. В същия момент откъм кърмата на кораба — по-точно от склада, където моряците очевидно не бяха успели да потушат пожара и пламъците бяха достигнали мунициите — се чу оглушителна експлозия. Взривната вълна ме помете от палубата, описах дъга във въздуха и усетих мига на пълното умиротворение — не знаех дали съм жив или мъртъв, дали крайниците ми са на местата си, ала ми беше все едно. Не знаех къде ще се озова — дали ще си счупя гърба, стоварвайки се върху корабна палуба, дали ще се нанижа на пречупена мачта, или ще падна в пъкъла на пламналия склад. Или ще цопна в морето — както и стана.
Жив, мъртъв, в несвяст или в съзнание — както и да е. Не пропаднах надълбоко. Виждах морската повърхност — бързотечен калейдоскоп от черни и сиви петна и яркооранжевите силуети на горящите кораби. Край мен потъваха трупове с ококорени очи, сякаш изненадани от смъртта. След тях се влачеха черни кървави шлейфове, черва и жили като пипала. Счупена бизанмачта се въртеше във водата и влачеше към дъното телата, заплетени в такелажа.