Сеньор Дънкан Уолпоул,
Приемам щедрото Ви предложение и очаквам с нетърпение пристигането Ви.
Ако наистина притежавате желаната от нас информация, ще Ви възнаградим пребогато.
Не съм виждал лицето ви, но смятам, че ще позная облеклото, с което тайният Ви орден е прочут.
Елате бързо в Хавана. И бъдете сигурен, че ще Ви посрещнем като брат. За мен е чест най-сетне да се срещна с вас, сеньор, да стисна ръката Ви и да Ви нарека „приятел“. Подкрепата Ви за тайната ни и благородна кауза е неоценима.
Ваш покорен слуга — губернатор Лауреано Торес-и-Аяла
Прочетох писмото още веднъж. После трети път за всеки случай. „Торес, губернатор на Хавана, а?“ — помислих си. — “Ще ви възнаградим богато.“
В ума ми вече се оформяше план.
Погребах Дънкан Уолпоул. Дължах му поне това. Отиде си от белия свят, както се бе появил в него — гол — защото се нуждаех от дрехите му, за да осъществя замисъла си. И макар да го казвам аз, те ми прилегнаха съвършено. Изглеждах добре в робата. Подходящо за ролята.
Да я изиграя обаче беше съвсем друг въпрос. Как щях да се превъплътя в мъжа, за когото исках да се представя? Е, вече ви обясних какво особено впечатление оставяше. Закопчах тайното острие за китката си и се опитах да го извадя като него. Не стана. Напрегнах памет да си представя как го правеше и да повторя движенията му. Тръсваше ръка. По странен начин очевидно, за да не се извади случайно острието. Тръснах ръка. Завъртях я. Размърдах пръсти. Напразно. Острието упорито отказваше да се подаде. Изглеждаше красиво и страховито, ала не искаше да ми служи.
Почудих се какво да направя? Да го разнасям с мен и да продължавам да пробвам? Да се надявам, че в крайна сметка ще налучкам тайната му? По-скоро не. Усещах, че е свързано с древна мъдрост, която може да ме предаде. С натежало сърце го захвърлих и се обърнах към гроба, който бях изкопал за жертвата си.
— Господин Уолпоул, отивам да прибера наградата ви.
24.
На другата сутрин ги видях на брега на нос Буена Виста — шхуна, закотвена в залива, лодки, плуващи към брега, и сандъци, издърпани на сушата или от мъжете с отчаяни изражения и завързани ръце, насядали по пясъка, или от отегчените английски войници, които ги пазеха. С трета лодка пристигнаха още войници, слязоха и също застанаха да охраняват пленниците.
Не бях сигурен защо са заловени. Определено не приличаха на пирати. По-скоро бяха търговци. Както и да е. Разбрах, щом доплава следващата лодка.
— Капитанът замина за Кингстън — каза един от войниците, наконтен като другарите си с мундир и тривърха шапка и въоръжен с мускет. — Нареди ни да конфискуваме кораба на този дръвник и да го последваме.
Аха. Англичаните искаха кораба на пленниците. Действаха като пирати.
Търговците обичат хапването не по-малко от пиенето. Обикновено са закръглени. Един от пленниците обаче изглеждаше по-бузест и по-пълен от спътниците си — явно „дръвникът“, споменат от англичаните. По-късно разбрах името му — Стид Бонет. Седеше втренчен в пясъка, сякаш се чуди как се е озовал в такова положение и как ще се измъкне. Дочул думата „Кингстън“ обаче, той се наежи и вдигна глава.
— Не, не, пътуваме към Хавана. Търговец съм и…
— Млъкни, проклет пират! — изнервеният му пазач загреба пясък с крак и го ритна в лицето на клетника.
— Сър, с екипажа ми просто слязохме за вода и провизии.
После по причина, известна само на тях, спътниците на Стид Бонет избраха точно този момент да побегнат. Или да се опитат да избягат. Със завързани ръце скочиха на крака и се втурнаха към дърветата, между които се криех и наблюдавах сцената. Войниците от своя страна тутакси вдигнаха мускетите.
Между стволовете засвистяха куршуми. Един от търговците падна сред фонтан от кръв и мозък. Друг се строполи тежко с предсмъртен писък. Един от войниците притисна дулото на пушката си в главата на Бонет.
— Кажи ми защо да не ти пръсна черепа? — изръмжа той.
Горкият Бонет, обвиняваха го в пиратство, щеше да остане без кораб, а току-виж му пратили и стоманено топче в мозъка. Той направи единственото, на което е способен човек на негово място — заекна, заломоти, нищо чудно и да се е подмокрил.
— Аз… аз… ммм…
Извадих сабята си и изскочих измежду дърветата, огрян гърбом от слънцето. Войниците ахнаха. Не знам как съм изглеждал в ореола на слънцето с развята мантия и размахал сабя, ала англичанинът застина. Поколеба се за миг. Миг, който му струва живота.
Замахнах нагоре, разкъсах мундира и разпилях червата му върху пясъка. Завъртях се, набрал инерция, и забих острието в гърлото на войника, застанал най-близо. Отстраних двамина, преди да успеят да мигнат. Третият беше на път — нанизах го на сабята, той се свлече от нея и умря, гърчейки се на земята. С другата си ръка измъкнах камата от колана и я забих в окото на четвъртия. Той падна назад с ужасен писък. От дръжката, стърчаща от главата му, бликна кървав фонтан и оцвети зъбите в крещящата му уста.